Счупената балерина, част ІІІ

– Бягай! Бягай! Бягай!

Пътешественикът се спусна с бърз бяг надолу по хълма. Тичаше след сенките, но не успя да ги настигне.

– Инспекторе, почакайте!

Не се обърна, а продължи да тича през глава надолу край реката. Пиер бързаше, да го настигне, запъхтян.

Не успя да се обади на Рънкорн. Хукна след инспектора щом той се затича по стълбите и погна скиталците край дърветата. Те мигновено се изправиха – високи черни сенки, плътни като истински хора, но прозрачни на допир.

Още там Пиер ахна силно и се хвърли върху тях. Така и разбра, че са прозрачни. Пък и изостана да догони странният непознат в преследването на чудатите същества.

– Ама че сте глупави! – беше измъмрил инспекторът, прескочил го и на бегом тръгнал след вече бързащите надолу по улицата фигури.

Още докато бягаха, те започнаха да приемат форма. Като че рисувани с моли, от краката нагоре те се сдобиха с тела и бели роби, които ги покриваха. Лицата им бяха неясни и размазани. Щрихите на молива не бяха изчистени.

Те си нямаха лица. Само мътен контур, напомнящ на човешка плът.

Спуснаха се край реката. Инспекторът след тях.

Гониха се дълго време. Сенките; след тях инспекторът; след него Пиер. Полицаят реши, че ще е глупаво да го остави. Искаше да види какво ще се случи. Чакаше своето „нещо повече” цял живот. Ето му го на – облечено като странен мъж с доста големи джобове, но си беше съвсем наистина.

– Спри сега! – викна Хетфийлд, посочи го с пръст и разпери ръце, да спре вече търкалящия се Пиер.

Полицаят едва не се хвърли отгоре му, но спря. Двамата притихнаха близо до едно високо дърво. С новите си тела, скиталците се скриха под един от мостовете над реката. Там инспекторът изброи четирима и тихо измърмори. Тъй като не разбра защо, Пиер замълча и зачака инструкции.

– Добре. Ти ще стоиш тук. Аз ще ида там долу и ще поговоря с тях. Ще разбера защо са тук, как да дошли и как ще се върнат на страницата, в която принадлежат.

– Нямате ли нужда от помощ?

– Не.

Тъкмо стана и Пиер долази до неговото място, когато в гърба на пътника се опря нечия не напълно плътна ръка. Той усети как пръсти наполовина потъват в него и изръмжа. Познат му беше този номер. Промъкваха се вътре в него като призраци, усещаше само леко гъделичкане. Докато не стане плътта им твърда, докато не се изрисува графитеното им лице, и не смачкат гръбнака в дланите си.

Отдръпна се рязко и удари шамар с опакото на ръката си на най-близкия до него призрак. Той изсъска и отскочи назад. Допирът на плътта му до други видове му причиняваше болка. Пареше като докоснат въглен.

– Явно ще е късно за моя план. – изрече бързо инспекторът и издърпа за яката Пиер. – Стой зад мен.

– При цялото ми уважение, сър, зад вас има двама скиталци.

Инспекторът изсумтя. Обърна и бързо им удари по един шамар. И двамата отскочиха назад и се скриха, наполовина стопени в сянката на близките храсти.

– Точно така. – рече инспекторът. – Сега. Кажете ми защо сте тук?

– Не знаем. – напред излезе един от скиталците. Държеше ръцете си отпуснати отпред пред бялата си роба. – Събудихме се тук преди три дни. Слети бяхме с човешки тела. Започнахме да ги напускаме и щом всички се съберем тук, ще имаме енергията да се върнем у дома.

– Знаете ли, че убивате хората, с които сте се слели?

– Да, разбира се. – той уклончиво наклони глава към братята и сестрите си. – Останем ли в човешкото тяло, ще умрем преди да усетим, че съществуваме.

– И сте цяло семейство?

Инспекторът огледа другите три фигури и сви устни.

– По колко бяхте? Сто? Двеста?

– Нашето семейство е още малко. Сто и трийсет сме.

Пиер бързо погледна инспектора, после сенките, после отново непознатия мъж. Изглежда всички тук идеално разбираха какво значи това.

Всички без него.

– Още сто и тридесет жертви?! – викна Пиер и отскочи от мястото си. – Това е чудовищно! Не бива!

– Тихо. – инспекторът извади от джоба си малка сребърна свирка, постави я до устните и и я наду. В следващите опити на Пиер да отвори уста нямаше никакъв успех. – Остави мен да се погрижа.

– Ние няма да спрем!

– Знам. – инспекторът кимна с разбиране. – Но вие не бива да сте тук. И трябва да си идете възможно най-бързо.

– Не и преди да се съберем всички!

Инспекторът се ядоса. Наду свирката отново и макар от нея да не излезе нито звук, и четирите сенки се изправиха рязко и приеха плътна форма. Въртяха глави в опит да проговорят, ала не им се позволяваше.

– Ще го кажа много ясно. Вие сте същества от нисък ранг. Нищожен вид на фона на много други. Поддавате се на влиянието на проста технология. – завъртя свирката в ръката си и облиза устни. – Отварям страницата към света ви още сега. Прекосявате я вие и всички ваши братя и сестри, които порталът призове. Останалите тук ще трябва да заключа в телата на хората, които са взели.

– Те ще умрат! – извика силно една от сенките и инспекторът се обърна рязко към нея с присвити очи. Яростта и помагаше тя да надвие подчинението.

– Те ще имат избор – да си идат у дома или да остана тук.

Той извади от джоба си бялата сфера. Издаде дланта си напред. Повдигна сферата и я завъртя внимателно. Пиер наблюдаваше с изцъклен поглед как вътре в нея започна да се събира гъст дим. Колкото по-наситен ставаше той, толкова по-ярко грейваше подвитият ъгъл на страница насред нищото. Въздухът се разцепи и светът се прелисти като стара книга.

Най-старата книга.

Инспекторът разтвори страницата. От другата страна дойде силно сияние, наситено с блестящ ситен прах. Сенките насила прекосиха границата, погълнати от привличащата сила от другата страна. Съсък, вой и вятър се смесиха покрай ушите на Пиер. Той затвори очи и наведе надолу глава.

Светлината беше по-силна, отколкото можа да понесе.

Щом шумът заглъхна, повдигна глава. Инспекторът седеше сред облак блестящи частици, които се заиграваха с вятъра, полепваха по дърветата и излитаха нагоре към небето. Забравени и невидими за никого.

– Как ще разбереш дали са си отишли всички? – попита тихо с надежда, че отново му е позволено да говори.

– Ако не са, сферата няма да ми позволи да си отида.

– Значи това си ти! Ловец на сенки.

Инспекторът се засмя и поклати уморено глава. Приглади косата си и намести сакото, като изтупа внимателно сакото си от полепналия в него звезден прах.

– Вие, хората. – рече весело. – Ама че вид! Наистина!

Пиер също се засмя, макар да не знаеше на какво. Този мъж му се струваше особено необичаен, за да е от тази планета.

– Нека се съгласим, че съм ловец.

– Ловец. – полицаят кимна и се усмихна доволно. – И как е името ви?

– Хм… – порови в сакото си и извади от там полицейската значка. – Джеймс Хетфорд… Хетфи… Хетфийлд! Да! Джеймс Хетфийлд. – закима и се ухили отново. – Беше удоволствие да се запозная с един любопитен човек, Пиер.

– О, за мен още повече, сър. – полицаят е усмихна и прегърна ловеца щастливо. – Сега ще трябва само да ми помогнете да обясня на детектив Рънкорн какво се случи тук. В докладът няма да звучи добре, ако напиша…

– Дейл! Къде се губиш, друже?

Ловецът го прекъсна и Пиер любопитно вдигна глава от краката си, за да погледне на кого говори той. Беше котка.

И тя имаше нещо на лицето си. Нещо малко, кръгло и…

– Виж, Пиер! – инспекторът държеше животното на ръце и го оглеждаше.

Пиер присви очи и се вгледа невярващо в котката.

– Котка с монокъл. Не е ли очарователно? – ловецът се засмя сам на себе си. – Каква вълнуваща страница само.

Той заклати глава и погали котката по главата. Веднага обаче кихна и извъртя глава в другата посока. Май беше алергичен.

– Ах, ти. Проклето животно. – измърмори под нос и пусна котката на земята. По-скоро почти я изхвърли от ръцете си.

Тя се приземи плавно и горно вирната глава, повдигна лапа към муцуната си. Започна да я ближе бавно и незаинтересовано. Не погледна стопанина си дори за миг. Всъщност, седеше с гръб към тях с такава гордост, каквато Пиер рядко беше срещал дори у хората.

– Защо има котка с вас, ако сте алергичен, сър?

– Хм. Не е ли по-логичният въпрос, защо котката носи монокъл, Пиер?

Двамата замълчаха и се загледаха в Дейл.

– Може би, сър. – полицаят повдигна рамене и уморено седна в тревата. – Но защо носи монокъл, наистина?

– Де да знаех.

Leave a Reply