Счупената балерина, част І

Времето се разтвори и насред Темза се появи огънат ъгъл на страница. Тя се изви и леко се отгърна. По краищата засия силна енергия. Въздуха се изпълни с блед син прашец, който вятъра бързо повдигна и отнесе към небето. Висок мъж се появи от следващата страница и стъпи над буйната река. Кристалната сфера в ръката му сияеше в алено червено, примесено с отблясъци на златисто жълто и тъмен, тъмен портокал.

– О, какво мислиш, Дейл?

Покрай крака му се уви котарак, който помириса въздуха, погледна реката и истерично изсъска, показвайки всичките си остри зъби. Избяга напред до брега и се хвърли към сухата пръст. В скока от енергията над водата към земната почва намокри опашка в къпещите брега води и недоволно измяука.

– Да, и аз така мисля. – заключи мъжът, затвори страницата и подхвърли във въздуха сферата си. – Поне след петдесета страница. Може би дори… не. Не може да е това. – огледа се с интерес. – Да, разбира се, че сме тук. Виж, Дейл. Едно слънце. – засмя се и пъхна ръце в джобовете на панталона си. – Едно слънце! Отдавна не сме си били у дома, а? Какво ще кажеш?

Той слезе от въздушната бариера, която го пазеше от водата, повдигна светещата сфера и издиша силно през нея. Страницата се затвори и каквото остана от прашеца падна в бурната вода. Не останаха следи от разгръщане на страници, само странният мъж с черно бомбе, закърпено на дясното рамо сако и стар сив котарак в краката.

 

Лорета Маргарет Флоранс завърши своето обучение в родна Франция още преди четири години. Още от мига, в който стъпи на британска земя, тя реши, че ще танцува в националния балет. И тъй като беше упорита по рождение, се пребори със зъби и нокти, да се окаже на прослушване за „Лебедово езеро”.

О, Лорета водеше скучен тънък живот. Посветена беше на балета и на пируетите от сутрин до вечер в залата на националното балетно училище, където се записа в търсене на идеалния танц. От малка израсна с трагедията на Одет и затрогната от нотите на Чайковски, Лорета пърхаше в копринените бели цвички и тренираше усърдно поредна вечер в просторната зала под могъщите звуци на стерео уредбата.

Заложи на класическата постановка от 1877 и тихо броеше с устни, докато партньорът и я повдигаше и пренасяше по равния паркет. Плъзна се грациозно напред и изви гръбнак в красива дъга. Музиката тихо пееше на фона на празната зала и сянката на мъжа в коридора. Излезе, за да изпие чаша вода. Лорета не желаеше да се откаже от минута тренировка.

Бавно опря ръце в парапета пред огледалната стена и повдигна високо крак. Почти докосна стегнатия си кок с върха на пръстите си и доволно се изтегна. Смени крака като повтори упражнението. Стъпваше бавно и ефирно. Завъртя се с музиката. После отново и отново. Обувките я носеха над земята в красивите пируети.

Зави и се свят. Опита, но не успя да спре. Продължи да се върти. Бързо и по-бързо. После още по-бързо. Отскочи в красив шпагат и се приземи като се завъртя отново. Марко отвори вратата и я загледа над чашата с вода. Капчици се спуснаха по запотената пластмаса и паднаха беззвучно на гладкия паркет.

Лорета изпищя. Подскочи отново и се приземи. Не можа да спре краката си да се въртят. Цвичките сякаш се сляха с нейните крака. Стана едно с танца. С музиката. С вятъра около разпилените от кока карамелени къдрици. Цигулките ритмично се усилиха и Лорета изви красивото си тяло в ефирна дъга. Красотата на танцуващата балерина – Марко я гледаше с възхищение от входа.

Глух ли беше да я чуе, помисли си тя?

Изпищя повторно. Земята под краката и започна да пари. Палците и прокървяха. Млечнорозовите цвички почервеняха като облени в светлина рози. Кръвта бавно попи по нишките плат.

Музиката спря.

Лорета падна и издиша тежко. Какъв кошмар сънуваше! Не би могла да стъпи, какво остава да танцува. Изплака силно, наведена напред, стиснала кървящите си стъпала. Едва усети как копринената лента на врата и стегна възела си. Малко по малко. Малко по малко.

Музиката започна отново.

Лятото в четирите сезона на Вивалди.

Лорета извърна глава и погледна шокирана стерео уредбата. Марко не беше сменил диска. Той седеше до вратата, гледаше с белите си очи над чашата с вода и се усмихваше трагично. Остави чашата да падне. Тя се удари в земята и плисна силно.

Марко повдигна счупената балерина от земята. Вдигна я над главата си и се завъртя в прекрасен пирует. Идеалния шпиц на краката му не трепваше. Изправен гръб, изпъчени напред гърди, увиснала в ръцете му изящна потрошена балерина. Подхвърли я във въздуха и я улови. Остави я да легне на земята и подскочи, завъртайки се над нея с прецизността на антилопа.

Засвири алегро и стъпките увеличиха темпото си. Марко свали Лорета и обувките я изправиха пред него. Затанцуваха ефирно един до друг. Изпълняваха всеки елемент прекрасно нежно и точно. В писъците на Лорета се стапяше цялата нейна болка и колкото повече тя танцуваше, по-силно кървяха краката и.

– Ти ли правиш това?! – извика уплашена в лицето на усмихнатия Марко.

Той кимна и въздъхна тихо.

– Красотата на танцуващата балерина.

– Но аз ще умра! – истерично викна тя отново.

– И ще бъдеш като мен. – Марко я повдигна и подхвърли отново.

Във въздуха Лорета опита да се бори. Изви гърба си и протегна ръце към увисналите лампи. Чу се внезапен силен пукот. Очите на Лорета се изцъклиха, гледаха, но без посока. Кожата и загуби цвят. Ръцете увиснаха безропотно; устните останаха отворени безмълвно. Тя падна на земята.

Счупена.

– Никога повече няма да бъда сам.

Марко коленичи до нея и затвори очите на любимата си балерина. Над тялото духът и се изправи и огледа света около себе си. Впи очи в тялото и ликуващо прескочи времето. Беше истинска като от плът и кръв, ала прозрачна при всеки допир.

– Свобода.

 

Детектив Рансън не намери никакво обяснение за случая на „счупената балерина”, както пресата афишира смъртта на Лорета Маргарет Флоранс. Той реши, че е паднала и си е счупила гърба в поредния сложен номер. Но откъде кръвта? Откъде страха, изписан по лицето на бедната жена?

– Тя не е умряла в злополука. – коментира безстрастно патологът. – Причина за смъртта е счупеният гръбнак, но преди него е танцувала така дълго, че краката и са започнали да кървят. Изкълчила е и двата си глезена, извадила е едното си рамо. В ластика от косата и има откъснат цял кичур. – той повдигна ластика с облечена в бяла ръкавица ръка и остави карамелената коса да се полюшва отдолу.

– Ще трябва да претърсим мястото за отпечатъци. Пиер вече проверява записите от охранителните камери. Има една в коридора, една във фоайето…

– Нито една тук. – изпревари го патологът и се подсмихна. – Беки ходи в подобно училище. Не позволяват инсталирането на камери в залите за тренировка.

– Не ви и трябва да има камери тук.

Зад гърба на Рансън дотича запъхтяният Пиер. Той размаха детективската си значка пред охраняващите мястото полицаи, прескочи ограждащата лента и на бегом дойде до началника си и изстиналия труп.

– Трябва да видите нещо, детектив Рансън! – беше целият прибелял и видимо развълнуван от находката си. – Нещо невероятно!

Двамата мъже се изправиха над трупа и до своя колега. Мълчаливо тръгнаха с него към стаята на охраната. На четири малки екрана там се излъчваше прекият запис на камерите. Сега Рансън видя своите подчинени да кръстосват балетното училище, да взимат проби, да събират снимков материал, да разпитват живеещи в близките сгради на стълбите пред масивната фасада на училището.

– Гледайте. – Пиер посочи и настойчиво задържа пръста си забив екрана.

Превърта записа няколко секунди. После го пусна и той продължи бавно. Първо показа само празното фоайе. После се появиха сенки – две дълги тъмни сенки. Идеално оформени в извивките на човешки тела. Падаха върху пода и стените и се движеха бавно и спокойно.

– Къде са?! – настоя детектив Рънкорн. – Защо не пусна записа, когато се появят! Не искам да ми показваш сенките им.

– Това е всичко, което имаме, сър. Гледайте. Сенките се движат, но никой не ги предизвиква. Те са само сенки.

Двата силуета преминаха целия коридор, отидоха до вратата, отвориха я и преминаха навън като истински плътни тела. Нямаше никой и нищо, което да образува сянка в коридора.

Чистачът беше заспал в кабината си в приземния етаж. Охраната не беше чул нищо подозрително. Камерите показваха само сенки. Никакви свидетели. Никакви отпечатъци, сякаш сенките бяха прозрачни като телата, които ги оставяха.

– Това е невъзможно. – строго заключи детективът. – Камерата е изместена. Не е уловила всичко в…

– Ясно личат и двете стени. – Пиер посочи с пръст ъглите на стените. – Там просто няма никой. Това са призраци!

– Не бъди смешен, Пиер. Няма призраци. Това е илюзия! Ясно е, че са измамили зрението. – Рънкорн извади телефона си от сакото и повика екип от компютърни експерти да прегледа оборудването в училището. – Ти се връщай при трупа, Уилстон. Искам да разбера как е получила травмите преди да умре.

– Да, сър.

Рънкорн поиска записът да бъде пуснат отново. Изгледа го три пъти. Пиер и трите пъти предположи, че са призраци. Рънкорн не се съгласи.

О, та това бяха същински глупости. Призраци!

– Да не би да сме в Хогуортс, Пиер! – удари го по главата с тефтера си и продължи да записва данни за появилите се силуети. Прецени фактори като ръст, тегло, занимания. От походката им той бе способен да прочете десетки малки знаци. – Стегни се сега. Имаме работа за вършене.

– Тъй вярно, сър. – козирува и се изправи. – Ще проверя последния печат. Може би е нужно да дадем изявление скоро.

– Може би да. – Рънкорн се съгласи някак разсеяно. – Хубаво е, че не е твоя работа да го мислиш. Резюмирай ми информацията от печата. Остави мен да се погрижа за останалото… о, и, Пиер?

– Да, сър?

– Поиска да снемат отпечатъци от дръжката на вратата.

Пиер се стъписа.

– Това са само сенки, детектив Рънкорн.

– Да, да. – детективът махна с ръка. – Така ти изглеждат, разбрахме се по въпроса, нали? Ако имаме късмет, ще са оставили следи от тази своя дезигировка.

Leave a Reply