Счупената балерина, част ІІ

Балетното училище не пропусна учебния ден. Смъртта на Лорета ужаси всички, ала не умори никого. Едно ново място се отвори за прослушването за „Лебедово езеро” и всички искаха да се представят чудесно, танцувайки в съседната зала под тежките звуци на уредбата. Джули Лейн остана последна в съблекалнята и побърза да завърже панделите на цвичките си.

Не би си позволила да пропусне възможността да блесне пред мадам Лов. Лорета я изпревари на косъм предишната седмица. Но сега беше моментът на Джули. Тя го усещаше в кръвта си.

Излезе от съблекалнята, изтича бързо до залата и влезе в последния момент. Дъглас се падна да танцува с нея и вече загряваше в ъгъла. Повдигна глава и я огледа за кратко, когато се приближи. В очите му се четеше същата тревога, като в нейните. Лорета и Марко ги нямаше. Сега Джули и Дъглас имаха възможност.

Втори шанс!

Щом Джули Лейн научи новината за смъртта на Лорета и изчезването на Марко първо изпита страх, дори малко тъга. Ала час по-късно танцуваше от радост при новината за отворилата се възможност.

Джули не танцуваше от петгодишна, за да пропусне последния си шанс.

Затанцува и се завъртя в красив могъщ пирует. Дъглас я повдигна, извиси я над главата си и се завъртя в едно с нея. Тя повдигаше крака, изпъваше ръце, не наведе брадичка дори за миг. Пир на изящността.

Дъглас я остави на земята. Тя се завъртя пред него. Усети го как поставя ръце на кръстта и и вдиша дълбоко. Подскок и шпагат. Подскок и въздушно завъртане. Още само веднъж. Пиурет и отново се озова в ръцете му. Дъглас я подхвърли леко като перо. Джули Лейн полетя и повдина ръце над главата си.

Чу се пукот и Джули изпищя. Балерините се разбягаха като уплашени животни. Джули падна и удари лошо главата си. Тя се сцепи и започна да кърви, ала балерината стана. Дъглас я повдигна и се усмихна с истерична нежност на оцапанато в кръв лице.

Завъртя я и двамата подскочиха. Едновременно направиха шпагатите си във въздуха и се приземиха с лекота. Завъртяха се. И се въртяха, докато краката им се прокървяха. Главата на Джули висеше на една страна. Вратът и беше счупен. Раменната кост беше скършена на две.

Подскочиха и се завъртяха отново пред погледите на ужасените балерини. Настана паника. Те бягаха, пищяха и се плъзгаха в копринените си цвички по разлятата кръв на Джули и Дъглас.

А те танцуваха и танцуваха…

 

– Още двама, сър. – Пиер остави папка със снимки на бюрото на Рънкорн и въздъхна уморено. – Станало е пред очите на цяла група балетисти. Смятат, че са се дрогирали – Джули Лейн и Дъглас Смит. Чакаме вас, за да тръгнем натам.

– Кой реши, че са дрогирани? – сърдито попита Рънкорн, докато ставаше и обличаше сакото си.

– Обадиха се преди двадесет минути. Някой просто извика в слушалката. После ни изпратиха тези снимки по факса. Снимани са с телефон. Да се надяваме, че няма да се озоват в мрежата.

Рънкорн изсумтя и яростно посочи вратата на асансьора на своя колега. Няма – да бе, и още как. Щяха да се в интернет още преди те да са стигнали до местопрестъплението. Само още трохи за гладните човки на репортерите и тяхната история за счупената балерина.

Оградиха залата с лента. Събраха всички налични телефони и устройства с камери, но Рънкорн се оказа прав – снимки вече имаше и журналистите се тълпяха като мухи на мед пред балетното училище. Трябваха четири патрулни коли, които да ги задържат на прилично разстояние.

– Уилстон, бързо. – Рънкорс не беше в настроение, когато дойде до патолога.

– Това е странно. Този път не е счупен гръбнакът на жената, счупени са вратът и раменната кост. След като е скочила се е чул пукот, тогава костите са се пукнали. Няма явна причина, правила е рутинно упражнение. Паднала е и е счупила главата си.

– Видяли ли са как са разкървавили краката си?

– Да. Отново промяна, въпреки че моделът е напълно същият. Този път след като е… след като е умряла, тя е станала и е танцувала с другия мъртвец, докато и двамата не са разкървавили краката си. Танцувала е мъртва, докато и той не се е… счупил.

– Тя не се е счупила! – викна ядосан Рънкорн. – Да не сте подлудели!

Уилстон млъкна и наведе глава. Продължи с пробите си мълчаливо, докато не дойде Пиер. Изгледал беше записите от камерите и отново се появи развълнуван като предишния ден.

– Сър! Отново има само сенки. – въодушевлението му започна да си топи преди сърдитото изражение на детектива. – Елате да видите сам. Повтаря се, но са минали от другия изход.

До стаята на охраната се стигаше през главния коридор над стълбището от фойаето. Рънкорн тъкмо заобикаляше излъскания тази сутрин парапет, когато главната врата се отвори и в сградата на училището влезе непознат мъж.

– Сградата е запечатана, господине. – извика детективът от горния етаж и се подпря на парапета. – Не може да бъдете тук.

– Спокойно, спокойно. – бръкна във вътрешния джоб на старото си сако и извади от там кожено портмоне. Порови почти минута и с възторжено изражение извади полицейска карта от там. – Ето те и теб. – измърмори на кожената подвъзрия. – Аз съм… хм, инспектор Джеймс Хетфийлд. Да, Хетфийл. Хет-фийлд. Хет… това, според вас, така ли се произнася?

Провери значката си пред очите на Рънкорн и я загледа с преценяващ поглед. Този мъж приличаше на луд. И миришеше на река. Да, размотавал се беше край реката досега. Рънкорн не можеше да обърка тази миризма с нищо друго.

– Да, разбира се! – детективът се намръщи и мустаците му потрепнаха над устните. Огледа значката по-подробно от всяка друга. – Как може сам да не знаете името си! Вие за глупак ли ме имате!

– О, разбира се, че не. Зная името си. Шегувам се с вас! – мъжът потърка гърдите си с ръка и въздъхна облекчено. – Нали тук е убийството? Минах през четири-пет училища, но никъде не видях трупове там. Започвах да се разочаровам.

Рънкорн изръмжа. За жалост не можа да каже нищо, нито да изгони нежелания си луд гост. Значката му обявяваше прекалено висок ранг, с който Рънкорн нямаше силата да се мери.

– Да. Убийствата бяха тук.

– Убийства значи? И кой кого е убил?

– Не знаем. Ако знаехме, вие нямаше да сте тук.

Непознатият сви устни и уклончиво наведе глава.

– Де да бяхте прав, полицай…

– Детектив. Детектив Рънкорн. Детектив Браян Рънкорн.

Мъжът се ухили широко. Извади от джоба на сакото си нагънато парче хартия. Страница, откъсната от вчерашния вестник. На началната страница с големи букви пишеше „Счупената балерина”. Само при вида на надписа на Рънкорн му се повдигна и той извърна очи. Мразеше пресата с нейните креативни заглавия и покрити истини.

– Значи вчера е умряла Флоранс. Маргарет Флоранс. Лорета Маргарет Флоранс. Така ли? – ухили се двойно повече и показа зъбите си на раздразнения детектив.

– Опитвате се да се шегувате с мен, инспекторе. – заяви той престорено спокойно. – Ала сега не е време за смях! Време е за бърза мисъл и умело действие.

– Да, да. – инспекторът махна с ръка и накара Рънкорн да замълчи. – Само че не виждам нито върху какво да размишлявам, нито срещу кого да действам.

– Е, ние вече вършим това и не смятам, че…

– О, скъпи ми, детективе, детектив Рънкорн, детектив Браян Рънкорн, това е далеч над вашите… е, да кажем, възприятия. – потупа го по рамото и посочи с пръст напред по коридора. – Там някъде има ли стая със записи от камери, детектив Рънкорн, Браян Рън…

– Да! – прекъсна го, за да не слуша ироничния му глас. – Да! Да! Напред и… о, Боже мой, идвам с вас. Почакайте.

Браян Рънкорн и чисто новият инспектор Джеймс Хетфийлд прегледаха новия запис, както и стария, за да въведат Хетфийлд в събраната до тук информация. Той мълча без да каже нито дума. Не пролича дали е съгласен с теорията за сенки или и той като Рънкорс смята, че това са просто добре костюмирани измамници. Не, че Рънкорн намери логика защо биха се преоблекли така, как биха могли да убият балетистите или как с един рутинен скок Джули Лейн бе счупила врата и раменната си кост, а след това бе танцувала мъртва.

– Виждал ли сте нещо такова досега? – попита детективът след края на записите. Хетфийлд му се стори достатъчно луд и не на себе си, за да го изпращат да разследва подобни необясними ситуации.

– О, да, много пъти. – той кимна и извади малка книга от вътрешния си джоб. – Само че не на тази страница.

– Не на тази какво? – загледа се в джоба на мъжа и чу подрънкването на още куп дребни неща в сакото му. – Колко неща държите там вътре?!

– По-широко е отколкото изглежда. – инспекторът се усмихна в крайчетата на устата си и извърна глава обратно към книжката, която разлистваше с върховете на пръстите си. Не се справи особено, измърмори нещо под нос и я улови за краищата на корицата. Разпъна я и… о, Рънкорн едва не получи удар. Книгата се уголеми с разтягането на ъглите и придоби малко по-голям размер. – Така, значи вчера една мъртва и един изчезнал. Днес са двама мъртви.

– Инспекторе? Каква е тази нова технология?

– Тайна е все още. Моля ви, Рънкорн, спазвайте кодекса.

– К-кодекс?! – Браян Рънкорн прокара ръка през косата си. – Тайните служби ли ви пращат, инспекторе?

– А, разбира се, че не. – той намигна и кимна към Пиер, който седеше притихнал в стола си и само слушаше като омагьосан. – Хайде сега. Да подишаме спокойно.

– А щом сте виждал нещо такова, знаете ли кой го извършва?

– Казах, че съм го виждал, да. – мъжът въздъхна и прелисти още няколко страници на книгата си, докато не намери това, което го интересуваше. – Не казах, че е било на тази страница.

Заби нос в книгата и се зачете. Повъртя се. Въздиша. Пъшка. Роши и без друго рошавата си коса. Отмята сако и се загръща в него. Диша и вдишва. Задържа въздуха и го изпуска шумно. Десет минути не промълви. Ровеше книгата си, бърникаше сакото си и вадеше по някоя странна джунджурия, която Рънкорн не разбираше.

– Аха. Ето на. – повдигна глава и се огледа. – Но ние сме… какво биха правили цял род призраци чак тук? Това са толкова страници.

– О, този мъж е напълно луд!

Рънкорн вдигна ръце и нареди на Пиер да продължи с оглеждането на записите. Надяваше се този път да види повече. Тръгна да излиза, когато непознатият прибра книгата обратно в сакото си и го повика силно.

– Детектив Рънкорн! – викна и сърдито го настигна. – Накъде без мен! Да не смятате, че ще уловите толкова много сенки сам?

– Това не са сенки! – викна ядосаният детектив.

– О, разбира се, че не са. – Хетфийлд закима бързо. – Всеки с първа степен в науката ще знае, че това са скиталци от страница 998.

– Що за глупости говорите, да ви вземат дяволите?!

 

До края на деня полицията още събираше улики от училището. Пиер вече беше изгледал поне петдесетина пъти записите и не намери никакво по-добро обяснение на видяното. Разбра обаче, че новият мъж – който и да беше той – знае много. И Пиер също искаше да знае. Винаги беше искал повече. Малко повече от света.

Обиколи залите и прекоси фоайето с отчаяние, загнездило се в гърдите му. Инспекторът го нямаше никъде. Реши, че си е отишъл. Лудостта му можеше да подлуди детектив Рънкорн, който без друго вече си беше с опънати нерви след често споменаваната теория за живи сенки.

Пиер излезе от сградата на училището и огледа стълбите. Видя непознатия мъж да седи малко по-надолу. Гледаше към залязващото слънце през блестяща кръгла сфера в ръката си. Сферата беше пълна с непокорен дим, който бурно се движеше и приемаше ярките цветове на потъмняващото небе.

Уклончиво и не особено уверено, Пиер се доближи бавно. Още десет стъпала над инспектора, непознатият мъж се обърна и го погледна над рамо. Прибра сферата, махна с ръка и потупа мястото до себе си.

– Въпроси, въпроси. – изтананика и се засмя. – Идваш с много въпроси.

– Да…

– Не бъди глупав, хайде. Знам, че поне един човек тук има възможността да го види. Да го разбере.

– Аз не зная нищо, сър. Нямам дори първа степен в науката. Не съм чувал за скиталците. Нито зная от коя книга е страница 998.

– О! Но си запомнил всичко! – инспекторът доволно поклати глава. – Кажи ми първо, кой е Джеймс Хетфийлд?

Пиер се засмя и почеса тила си.

– Освен вие, сър?

– Да, да, рутина. Кой е във вашия свят?

– Член на рок група, сър. – обясни Пиер. – Певец е.

Инспекторът се засмя и доволно потри ръце. Взе кожения плик с детективската значка от стълбите и го бутна обратно в сакото си. Около него имаше куп разпилени вещи, но той ги прибра старателно – едно по едно – преди да обърне внимание на Пиер.

Щом приключи, кръстоса крака, подпря лакти на по-горното стъпало и загледан в небето, се обърна към полицая.

– Искаш да знаеш какво се случва наистина, нали?

– Да! Вече не за пръв път се натъкваме на необясними случаи, сър. Усещам, че нещо не е наред. Нещо не е правилно и някъде там, отгоре в системата, вие криете всичко, сър.

– Аз не съм част от системата. – равно съобщи инспекторът.

– Така ли?

– Да, разбира се. Вашата страница е толкова скучна и сива понякога. – наклони глава. – Давам ви точки, креативни сте. Не искате да вярвате. Смятате, че сте единствени и силни.

– Единствени? Единствени във вселената ли, сър?

– Разбира се. – мъжът повдигна рамене. – Питаше за кое? За скиталците? Те са просто сенки, както ги наричате, тъмни призраци, които са прогорили много, много страници, за да дойдат до тук. Странно е какво ли търсят. Видът ви не е сред деликатесите за тяхната раса.

– Деликатеси?!

– Не се прави на глупав, хайде. Не се хранят с хора. Предпочитат други… как да кажа, по-развити умствено видове.

Пиер прочисти гърло и подпря ръце на коленете си. Гледаше с изумлението на малко дете.

– Цяло семейство са. Разпилени са наоколо. Превзели са тела без да искат и сега, за да се освободят от тях, трябва да генерират нужната енергия, за да се отвържат от вашата душа. Затова балерините танцуват мъртви. Затова се чупят. Енергията и силата на напускащата ги сянка ги чупят. Вие сте слаби. Физически сте незащитени, а умствено – ограничени в рамката на своя вид.

– Значи идвате от… от Марс? От Луната?

– Не.

– Меркурий? Венера? Юпитер? Сатурн? Уран? Нептун?

Мъжът завъртя очи с досада.

– Плутон?!

– Я стига! – той махна с ръка и изсумтя сърдито. – Това дори вече не го считате за планета.

– Кажете ми тогава.

– В Млечния път се съдържат приблизитерно 200 милиарда звезди, полицай. Той е само една от множество галактики. Вашите осем мънички платени не са нищо в сравнение със световете отвъд. Могъществото. Силата. Империите и научните открития, до които достигат. Аз съм само отражение в страниците. Зов на времето. Знак, че нещо не е там, където трябва да бъде.

– Доста сте и драматичен.

Непознатият мъж повдигна вежди, замисли се и се ухили широко. Закима бързо и доволно потри гърди.

– Нали? – засмя се гърлено. – О, имам този навик. Получава се с времето. Като прекосиш толкова страници и навсякъде се натъкнеш на нещо различно. Вчера, например, пийнах чай с Едгар Алън По. Впечатляващ разговор, да. Може би затова днес съм така отегчен в малката ви реалност.

– Но той е…

– Шшт. – мъжът постави пръст на устните си и поклати леко глава. – Тишина. – изрече само с устни и Пиер побърза да млъкне.

Духна вятър и дърветата на улицата затанцуваха с короните си. Инспекторът се загледа в тях. Листата бурно се вееха, вятърът се усили и клоните започнаха да се огъват. Мина малко и въздухът утихна. Инспекторът още гледаше съсредоточено.

Повдигна глава по едно време. Подуши въздуха и се усмихна.

– Ето. Идва пак.

Задуха отново и той се изправи. Свил сърдито вежди, гледаше към дърветата и ги изследваше с проницателните си очи.

– Какво има там, сър?

– Скиталци, драги ми Пиер.

Мъжът радостно се ухили и изпъчи гърди.

– Вие знаете името ми! – заяви доволно. Непознатият го виждаше с крайчеца на окото си как доволно се поклаща тя наляво, ту надясно.

– Ами пише го на баджа на униформата ти, полицай.

Пиер наведе глава, погледна униформата си и отвори уста. После обаче бързо я затвори. Реши, че инспекторът е забравил за веселото си настроение. Съзерцаваше дърветата с почти фанатично изражение. Щом се загледа, Пиер видя, каквото виждаше и инспекторът.

Дърветата танцуваха с вятъра, ала не и техните сенки.

Leave a Reply