Изгубеният мост (3/6)

– Това е пълна лудост! – заяви високо Чармър като бутна вратата на неприветливата сграда със звучно име „Черната дупка”. Противно на очакването на всеки здравомислещ, това не беше пиратско сборище на градските пияници. Вътре Джак и Чармър не намериха нито а) пирати; б) пияници; нито в) сборище на каквото и да било.

Мястото беше стегнато и прилежно, чисто, подредено с всички изисквания на културната обстановка. Масите имаха чисти покривки, столовете – плътно прибрани до тях. Групата от присъстващи жужеше с живи разговори и шушукане, част от тях се бяха отделили на дискретно разстояние от останалите и съзерцаваха стената в дъното, до която Джак и Чармър не успяваха да хвърлят поглед.

– Да, виж, те дори не са дурмейци. Как тая група глупаци би се сетила дори да тръгне да краде черна дупка? – Той замълча за миг; явно да помисли, и отново се наведе над рамото на Джак с продължение на монотонната си тирада. – Знаят ли въобще какво е черна дупка?

– Шш! – Ключалка го удари през ръцете и двамата влязоха навътре. Никой не им обърна особено внимание.

Настаниха се на бара, зад който възрастен барман с посребрена коса разливаше питиета, напълно незаинтересован от заобикалящия го свят. Не обърна никакво внимание на новодошлите, докато те сами не се изложиха пред погледа му. Когато Джак застана на бара и почука леко на дървения плот, отне минута барманът да осъзнае, че са там.

Или, друго си мислеше Джак, времето тук просто течеше дяволски бавно, заради скритата някъде наоколо черна дупка. Това, разбира се, беше още само теория в главата му, ала от онези теории, които никога не изхвърляме, защото знаем, че има голяма вероятност да са верни.

– Добър вечер – поздрави той с приветлива усмивка. – Тук ли е сборището на дупкомолците?

– Теб не съм те виждал досега. – Барманът предпочете да не чуе въпроса.

– Наоколо сме от скоро.

– И какво правите тук? – Две чаши бира се появиха пред Джак и Чармър, но само Джак посегна към своята. Чармър не изглеждаше като в период от съществуването си, в който по своя воля би избрал бирата за напитка на вечерта.

– Търсим.

– Търсите какво?

Кърпа, по-мръсна от бара, се появи в ръката на бармана и затърка дървения плот в тон с равното скърцане на ноктите му.

– Нещо наше. – Ключалка погледна към групичката в дъното. – Те ли са дупкомолци?

Барманът сви устни и се отдалечи без да продума. Джак остана да го следи навъсен как обикаля наоколо и чисти чаши за новодошлите.

– Това беше от голяма помощ. – Чармър се намести на стола до него и придърпа сакото си около гърдите. – Изглеждат като тумба глупаци. Не може да е у тях.

– Няма значение колко голяма е котката, стига да лови мишки. Глупави или не, тези хора тук са обсебени от дупки. Боготворят ги. Ако ми посочиш по-подходящо място, където някой да е откраднал черна дупка, с удоволствие бих тръгнал натам.

– Е, ами бих, но ти не вярваш за дурмейците.

Джак изпръхтя уморено. Потърка с ръце очите си и после челото си и зарови пръсти дълбоко до корените на косата си, сдържащ с пределно усилие желанието да я изтръгне от скалпа си.

– Какво за дурмейците сега?

– Сетих се нещо, което преди бях забравил. – Чармър свали бомбето си и го завъртя на върха на показалеца си. – Нещо за тяхната… религия.

– Почитат Дурмски богове. Какво повече?

– По старите канони, да. – Времевоят заговорнически приведе тяло напред с доволна усмивка. – Протестантите в новите колонии смятат Уроборос за върховно божество. Кръгът символизира пълната чистота и красота на съществуването, затворено в свещения символ на влечуго, захапало опашката си. Уроборос, на някои планети е алхимичен символ, някои народи го смятат за символ на философски камък, други – смятат, че символът отваря портал към несметни богатства.

– Има логика, дурмейците са рептили. Има защо да почитат символ на влечуго. Виждал съм уроборос като дракон, като змия…

– Като дурмеец – Чармър потвърди това, което Джак не смееше да изрече. – В новите списания, изобразяват уроборос и по свой образ и подобие.

– Това е ново движение?

– Да, популярно е сред младите в Дурма. Създава доста проблеми на властите. – Чармър потри брадичка и тръсна главата си, насилвайки се да мисли, да направи връзката преди черната дупка да стане твърде опасна не само за планетата, но и за него и Джак. – Уроборос е кръг, а във всеки кръг има дупка.

– Искат черната дупка, за да създадат път през Уроборос.

– Да! – времевоят почти подскочи на мястото си.

Джак се усмихна уморено.

– Има само един проблем, Чарм.

– Мм? – той се извърна бързо, с широко отворени срещу ключаря очи, търсещи отговор.

Ключалка въздъхна уморено. Не му достигаха сили да спори за дурмейците. Не и след лекцията на тема хранителни навици и репродукция на дурмейците, която изслуша преди вечеря.

– На планетата няма дурмейци, Чармър. – Суровият му глас уби усмивката на лицето на времевоя, ала го накара и да замълчи, което беше много ценен фактор за бъдещето на търсенето им. – Сега, моля те, стой си на задните части, докато отида да проверя какво знаят онези странни птици.

– Разбира се. – Той склони глава с недоволство. – Но да не си изкараш ангелите като ти изскочат дурмейци от някой тъмен ъгъл.

– Те се страхуват от тъмнината – контрира го рязко и самодоволно Джак. Чармър прехапа устна.

– На светло не са по-малко грозни.

– Да… – Джак тръгна към групата дупкомолци горе-долу в същия момент, в който над множеството се възцари пълна тишина и всички присъстващи се сляха плътно край паравана пред източната стена, същата онази, която двамата с Чармър не виждаха.

– Ще окажем ли честта да се присъединим? – рече шепнешком времевоя. Джак кимна сковано, не знаеше защо, но пристъпи към групичката на пръсти. Чармър крачеше уверено (и напълно безшумно) пред него.

Параванът беше отместен и на негово място се мъдреше голяма черна дупка. Разтворили я бяха колкото могли, ала на тях и без друго им трябваше много: щяха да я боготворят, доколкото Джак разбираше – и усилено опитваше да осмисли. Пред него Чармър седеше неподвижно. Зяпаше дупката с интересът на малко момче, ала, фактът не убягна на Джак, в скритата във вътрешния си джоб ръка, вероятно стискаше книгоразделителят.

– Обясни ми пак – извърна глава настрани, да прошепне. – Как така черната дупка не ни поглъща мигновено?

– Вратите. – Джак се поколеба. Той не идваше от тренировъчните групи на Милисията като Чармър. Нито разбираше толкова добре защо черните дупки не го поглъщаха щом отвореше вратата. Или защо изобщо беше способен да отваря вратите. Никой наистина му обясни; баща му го умееше и природата беше позволила и на сина му да продължи.

Не го изненада объркването на Чармър.

– Не звучиш сигурен – подметна той.

– Ако трябва да съм честен, не съм съвсем убеден.

– Поне знаем, че е у тях.

Джак се засмя. Мисълта не беше особено окуражителна. Черната дупка сама по себе си можеше да ги погълне. Ако не отвореше той на нейно място червеева дупка и не стабилизираше пространството, не можеха да знаят какво ще последва.

На стената над дупката се появи брояч. Пет минути и седемнадесет секунди.

– Пет минути? – Чармър се наклони назад с повдигната вежда. – До какво?

– Или молитвата им ще започне, или ще взривят сградата.

Времевоят се засмя недоволно.

– Джак, тук нещо съвсем не е наред. Държим се пред черна дупка, която не ни поглъща. И тези луди хора смятат да ѝ се молят.

Ключалка прочисти гърло.

– Имаш ли идея как да ги спрем, умнико?

– Грабваш черната дупка, отваряш врата и скачаме. – Чармър повдигна рамене след като изложи най-явния план за действие, който му беше хрумвал някога. – Но почакай преди това.

– Защо?!

– Искам да разбера какво ще се случи щом изтече брояча.

Джак изпръхтя с уста.

– Чарм, дори не знаем дали ще мога да отворя врата, а веднъж щом скочим пред тая тумба, те ще ни нападнат.

– Или няма да ни забележат – помпозно предположи Чармър, предизвиквайки Джак да стърже със зъби.

– Как така няма да ни забележат? Двама мъже изскачат на пътя им със свещената им черна дупка! Антропологично погледнато, те ще искат да защитят символа на своята вяра.

– Дупката е по-скоро източник на връзката между…

– Как изобщо ще „грабна“ черна дупка?!

– Между теб и вратите има връзка. По пътя на логиката, ти си свързан с черната дупка и щом отвориш врата, тя ще „тръгне” с теб. Прав ли съм?

– Напълно да. – Джак предполагаше за повечето информация, ала беше убеден, че част от портала между вратите се намираше в неговото ДНК, и че с отварянето на вратата, дупката определено щеше да се върне в негово притежание.

– В такъв случай, просто ме следвай.

Джак поклати глава, но нямаше друг избор. Пристъпи след Чармър, заобиколи молещите се на земята дупкомолци и двамата се снижиха възможно най-близо до черната дупка. Чармър преравяше джобовете си в търсене на нещо, което накрая успя да изрови изпод фалшивото дъно на бомбето. Беше малък черен апарат с премигащ сив екран, сглобен от стари и ненужни машинки. Заетите назаем от конзолна игра копчета включиха екрана и той замига.

– Магнитното поле е почти нормално. Времето тече по-бавно, но още не е твърде опасно. Ако действаме сега…

– Чармър, ако нарушим какъвто и баланс да са създали те, можем да унищожим цялата им планета. Черната дупка има чудовищна гравитация. Докато те я държат под контрол, сме в безопасност. Тази планета е в безопасност.

– Значи предлагаш просто да им оставим твоята черна дупка и да си тръгнем?

Джак завъртя очи с досада, но не можеше да игнорира времевоя. Този път не ставаше дума за случайна караница, от която да го остави без отговор.

Той се обърна към Чармър и взе шапката от главата му, така че да вижда очите му. Оказа се ужасно досадно колко бавно се случваше всичко.

– Абсолютно не. Трябва да им я вземем… по безопасен начин. И трябва да измислим как в следващите – той хвърли поглед към брояча и изруга тихо под нос. – в следващите две минути и четиридесет и седем секунди.

Чармър преглътна и леко килна главата си. Това никога не водеше до нещо хубаво. За какво му беше на времевой да си килва главата. Кой изобщо си килваше главата вече? Хората, които имаха време за мислене. Ето кой.

– Имам екстремна идея.

– Каква?

– Съжалявам.

– Чармър?!

Leave a Reply