Изгубеният мост (2/6)

Общо взето бялата сграда изглеждаше доста по-добре през нощта, отколкото през деня. Причина за това бяха стъклените прозорци, които отразяваха светлините на града и като че светеха с вътрешна светлина. Разбира се, на Джак и Чармър им се стори много по-красива сега, когато бяха извървели между десет и дванайсет километра, за да стигнат до нея.

Двамата седнаха на фонтана пред сградата, да си поемат дъх. Чармър направи обичайните си коментари, отбеляза това-онова за сградата, което Джак също забеляза, но не намираше за нужно да изтъква. Като например, че беше необичайно ниска в сравнение с обграждащите я здания; или че е филиал на чуждестранна за континента компания – името не звучеше в синхрон с чутия през деня език, нито с някое от имената на сградите наоколо. С две думи, тая сграда беше като паднала от небето. Основен довод за Чармър, все още упорито застанал зад теорията за присъствието на дурмейци.

Вероятно тук е моментът да спрем с преследването на действията им и да се обърнем към дурмейците. Физическото им описание е неблагоприятно за очите и ушите, благодарение на значителните разлики от добре познатия ни хомо сапиенс, които често плашат хората.

Дурмейците бяха средно високи същества с шест крайника, половин метрова опашка и яйцевидни глави. Носовете им бяха големи, устите малки и тънки, очите им прекалено големи и оцъклени, ала наблюдателни като за трима. Чармър не ги харесваше, още по-малко ги и толерираше. Преди години, когато още носеше значка на Милисията, имаше определени сблъсъци с граждани на Дурма, от които не си тръгна очарован. Пък и му остана някой и друг белег като за (лош) спомен.

– Съмнявам се тук да има дурмейци – повтори за десети път Джак. Потри глезена си, където каишката на часовника го стягаше, и прочисти гърло. – Трябва да потърсим дупката. Не да гоним измислици.

– Ако са дурмейци, може да са я откраднали като нищо.

Ключалка завъртя очи.

– Защо ще им е на група случайни дурмейци да ми крадат черната дупка?

– Заради мен – твърдо заяви Чармър. Приглади реверите на сакото си с явна гордост. – За да ме ядосат.

– О, да. Защото всички дурмейци те мразят и сигурно са ти издигнали паметник, който всеки ден замерят с яйца на отиване за работа.

За миг Чармър се замисли. По бързото му мигане и движенията му през площада Джак установи, че той наистина обмисля варианта за възможен.

– Стига, Чармър! – възкликна с досада. Вдигна ръце от умора. – Наистина ли?

– Не знаеш какво беше… и как… и…

– Знам, защото постоянно ми го разказваш – натърти на повторяемото Ключалка.

– Хм. Не знаех. – Чармър свали шапката си и прокара ръка през разхвърляните си черни къдрици. Странно, косата му беше потъмняла през този скок. До преди няколко страници беше прекрасно рижава. Сега, черна като оникс. – Знаеш, не те помня и всичко останало.

– Да, знам.

– Какво ще правим с черната дупка? – Чармър седна до него и скръсти ръце. – Ако аз не мога да скачам през страниците, би ти било добре, нали?

Джак се смръщи. Извърна глава към него и го погледна изненадано.

– Защо мислиш така?

– Аз те забравям всеки път щом скоча през страниците. Нормално, и разбираемо, би било да искаш да остана на едно място. За да те помня.

Лаконичен смях изпълни моментната тишина.

– Я стига. – Ключалка го удари с юмрук в рамото и леко го стисна над лакътя. – Харесва ми да се запознаваме отново и отново.

– Но на мен не ми харесва, че си изгубил черната дупка. Дали… дали не сме я забравили на предишната страница?

– Тя не е нещо, което носиш в ръка. Би трябвало просто да е… с мен. Не мога да я забравя някъде.

Чармър издаде неопределен звук и отново скочи на крака.

– Чувствам се малко виновен. Без мен щяхме да сме си още на старата страница и да си отваряш врати на спокойствие. И щях да те помня.

– И по-зле е било. – Джак повдигна рамене. Беше притеснен за невъзможността да улови брава, ала не можеше да си позволи да го разкрие пред Чармър. Времевоят без друго беше още объркан от новата страница; не му трябваше и Джак да го изостави. Той беше единственото солидно и (почти) познато нещо наоколо.

– Сигурен си, че не ти мирише на дурмейци?

– Абсолютно. – Джак стана и махна с ръка към главната улица. – Да се върнем до местата, където бяхме последните дни. Все някъде ще открием нещо.

– Дурмейци – настоятелно повтори Чармър, но тръгна след Ключалка. Не можеше да сбърка тази миризма на прясно обрана мента, втрита в сухата им кожа.

Изминаха същия път, който бяха вървели предишните два дни, откак се навъртаха наоколо. Всяко кътче, всяка пряка, всеки ъгъл. Джак оглеждаше, душеше и търсеше, ала знаеше много добре, че е напълно излишно. Черната дупка не беше просто някъде. Тя не можеше да му падне от джоба, защото изобщо не можеше да я сложи в джоба си. Единствената възможност го дразнеше някъде от дълбините на съзнанието му и колкото и да се опитваше да я отбягва, тя – досадна почти колкото Чармър, когато си наумеше нещо – не го оставяше намира.

– Е? – попита Чармър, като се върнаха пак до фонтана пред голямата бяла сграда.

– Какво? – той го погледна и въздъхна. – Не може просто да съм я изгубил. По-скоро някой я е…

– Някой я е откраднал – упорито заяви Чармър. – И знам как ще я намерим.

– Как?

Осем часа по-късно Джак се намери с куп листи в ръцете и бутилка лепило, с четката на което Чармър мажеше на гърба на един от листите. Той беше прилежно залепен на стената „Търся/Продавам”. Двамата продължиха напред и след няколко метра спряха до първия стълб, олепен с всевъзможни плакати, обяви и реклами. Чармър окъса каквото можа, натика ги в близкия кош за боклук и налепи няколко от листите в ръцете на Ключалка. Продължиха нататък, оставили след себе си черно-бяла обява, гласяща с масивни черни букви

ИЗГУБЕНА ЧЕРНА ДУПКА

Ако сте я виждали, търсете ни пред бялата сграда

Джак беше напълно убеден, че никой не би се досетил за коя бяла сграда става на въпрос, нито пък че някой просто ей така би си окачил черна дупка на стената за всички да виждат, ала ентусиазмът на Чармър беше запален и Ключалка нямаше силите да го потуши. Какво пък толкова, мислеше си като крачеше след времевоя и го гледаше как лепи обяви, не може да е толкова зле.

Като разлепиха всичко, прекараха остатъка от деня на фонтана пред бялата сграда, опрени гръб в гръб и изпънали крака върху белия гранит. Джак се оглеждаше наоколо в очакване някой заблуден гражданин да дотича и да му съобщи къде го чака черната му дупка. Чармър пък реши да застане на пост и да следи всички, които влизаха и излизаха от сградата. Следеше като ястреб, водеше си записки и мърмореше тихо под нос коментарите си за минувачите. Ако Джак не му напомнеше, че е време за вечеря и с повече късмет, за малко сън, Чармър като нищо можеше да забрави и да поспи на поста си.

– Добър вечер, младежи. – Широка госпожа на малко сиво кокче изникна от нищото до тяхната маса в закусвалнята и извади от джоба на престилката си тефтер и химикалка. – Какво ще обичате?

– Меню, благодаря. – Чармър обичайно оставяше Джак да общува с хората в заведенията, тъй като имаше навика да пропуска добрите обноски от време на време.

– Как може да ядем, когато ти не можеш да отваряш врати? – настоятелно запита Чармър, видимо изнервен. Днес не беше от добрите му дни. Утре също нямаше да бъде. Джак го очакваха часове на мрънкане и безконечни теории.

– Не можем да умрем от глад, само защото имам проблем.

– Съгласен съм, но можем да ядем и да я търсим. Няма нужда да седим на едно място.

Джак повдигна безразлично рамене иззад менюто си.

– Просто си избери нещо за вечеря.

– Кажи ми, Джак. – Времевоят преплете пръстите си и опря брадичка на здравия възел на ръцете си. Гледаше право в Ключалка, отвореното пред него меню изоставено напълно от съзнанието му. – Случвало ли се е и преди?

– Кое? – По объркания поглед на Джак, другият мъж осъзна колко неясен е въпросът му.

Прочисти гърло преди да продължи. Дори за миг хвърли поглед на менюто, но се намръщи и отново се отклони от идеята за вечеря.

– Губили ли сме и преди черната дупка?

Джак млъкна за миг. Преглътна с усилие следващите си думи, уклончивите движенията на главата му обезкуражиха Чармър. Надеждата му, че се е случвало и преди и са се измъквали от подобни ситуации и друг път, се намери притисната в ъгъла от огромното туловище на отчаянието.

– Не – равно каза Джак. – Никога.

Сервитьорката се върна при тях и ги подкани да поръчат. Джак измъмри случайно изникнали в главата му думи; избра каквото бяха яли последно на предишната страница, защото нямаше сила да чете менюто, колкото и да му харесваше да се крие зад него от изпитателния поглед на Чармър.

– Ще я намерим, Чарм – окуражително рече Ключалка. – Ако ли не, ще погълне цялата планета за часове.

– Това е успокоително. – Времевоят издуха един кичур коса, паднал в очите му, и погледна нервно часовника в десния джоб на сакото си. – Часовниците ми започват да тиктакат по-бавно. Магнитното поле се усилва.

Джак преглътна трудно глътката студен чай.

– Времето ще започне да тече много по-бавно за нас, отколкото за околния свят. Може да се появят сериозни проблеми.

– Може да се появят и истински времевои – отбеляза тихо Чармър. Приведе се над масата и огледа внимателно наоколо. – Трябва да намерим черната дупка и то бързо. Който и да я е откраднал, не се е досетил какви последици може да има.

– Или не е знаел, че дупката е…

– Ох, и вие ли с тези дупки? – Сервитьорката остави чиниите пред двама им и уморено избърса ръце в престилката си. – Цял ден на ей там онази маса слушам банда от една от тези, знаете ги, религиозни групички да си шушукат за дупкомолците[1].

– Дупкомолци? – Чармър повдигна глава неразбиращо. Гледаше дамата с критичен и суров поглед, който никак не се хареса на Джак.

– Да, има ги още от първата земна планета. Почитат дупките. – Тя махна с ръце и изтри челото си. – Пълна лудост, да ви кажа, но ще се събират пак тази вечер. Всяка седмица е така. Вълнението им ми е напълно непонятно.

[1] Дупкомолци – диромоляи, букв. “дупкомолци”; руска секта, отричат иконите и храмовете, молят се под открито небе или през специални отвори в източните стени

Leave a Reply