Изгубеният мост (1/6)

Джак Ключалка се беше запознавал с най-добрия си приятел хиляди пъти.

Но дори след всяко повторение, никога не му омръзваше.

Със своя времевойски навик, Чармър все се изкушаваше да намества събитията: да връща нередностите в правилните страници, да дебне предмети, извън времето си, и да излавя нишки от разкъсани страници, които двамата прекарваха дните си да кърпят, докато не затворят поредната пукнатина.

Този навик така силно беше вкоренен в природата на времевоя, че Джак Ключалка имаше чувството, че приятелят му никога няма да може да се отърси от жаждата си за времевойски занимания и няма да се научи да живее нормално.

От друга страна обаче, те и двамата знаеха, че нормалното е невъобразимо скучно и никой от тях не искаше наистина да остане застопорен някъде, завързан на едно място, и да прекара остатъка от, без друго необичайно дългия си живот, в рутина и скука. О, не, Чармър и Джак Ключалка бяха създадени, за да скачат от врата на врата, да препускат през страниците и да се наслаждават на изконното чувство, че светът виси на пръстите им, а те са безбрежно закотвени на края на света.

В една прохладна вечер гледаха светлините на големия град в далечината.

Беше земен тип планета, тридесети век, може би, четиридесети. Преди няма и три дни Чармър се унесе и страницата се отвори. Погълна ги преди Джак да съумее да стори нещо. Чармър се изправи, обърна се към него, грабна ръкава му и го повлече. Политнаха през тунел от мастило и прехвърчащи букви и оплетени в изсъхнала лента от пишеща машина паднаха на същата скала, на която седяха и въпросната вечер.

Престоят в това време и на тази планета беше, тъй да се каже в прилични думи, непоносимо безинтересен. Чармър се беше изразил доста по-цветущо, засягайки цяла нимфическа рода, ала няма нужда да навлизаме в подобни фантасмагорични изрази, за да си изградим представа колко ядосан беше времевоят от неочакваното си пропадане между страниците.

Не, че беше изненадан. Знаеше си, че решат ли, биха могли прекалено лесно да го запратят другаде, и той нямаше никаква власт над подобни решения. Ала си въобразяваше, че като бяга достатъчно бързо и се крие зад сянката на Джак, някак си ще бъде щастливо забравен и никога повече потърсен измежду страниците на която и да било вселенска книга.

– Имаме ли някакви занимания за идните дни? – запита Чармър, отегчен от няколкодневното им бездействие.

Освен че прелистваха бележника със спомени на времевоя, снимките и надрасканите рисунки, двамата не правеха нищо съществено. Обикаляха града в далечината, запознаха се с няколко случайни майстори на врати и дърворезбари (Джак силно се вълнуваше от появата на нови врати в континуума) и като осъзнаха, че навалицата в града няма да им позволи да се опознаят отново, избягаха на единственото друго познато им място: скалата, надвиснала над океана.

– Нищо. Не.

Чармър изпръхтя уморено с уста. Легна по гръб, свил ръце под главата си и загледа звездите. Бяха само малки златни монети високо в небето. Нотка носталгия се появи в душата на времевоя по ония звезди-царкини, които решеха сребърните си коси и светеха над света със златни очи и бляскави кожи, намазани със звезден прах. Луната тук не се усмихваше от небесния си трон и не разстилаше полите си по кадифената нощна шир, а сияеше, сребърна и безмълвна.

– Всичко си изглежда на мястото. Поне на пръв поглед.

– Липсват ми сега кожокрадците и планетоядите.

Смехът на Джак не беше радостен, а звук в промеждутъка на кикот и ръмжене. Не вярваше на ушите си, особено като си спомняше как бяха гонили проклетото племе кожокрадци през не една, а четири страници и колко объркан беше накрая Чармър, пропит с неправилен наниз от спомени и моменти, които ту се преплитаха, ту се разкъсваха.

На Джак му се хареса, че някъде из тая плетеница се проявяваха и моменти с него. След толкова скокове, Чармър знаеше името му, ала не знаеше защо е там и защо всеки път щом страницата се отвореше, сам посягаше към него и го дърпаше със себе си – едната му шепа пълна с планетарния книгоразделител, другата – с реверите на Джак Ключалка.

– Ще потърсим утре. Има нещо не на място тук. Винаги има.

– Пък и надали съм отворил страницата ей така.

Джак изхъмка уклончиво. Чармър често отгръщаше някой и друг ъгъл просто ей така, несъзнателно или пък подканен от непоносимата скука на поредната прекалено сива планета.

– Ти често отваряш страниците напоследък, Чарм – тихо каза Джак. Не му се искаше да го споменава, ала не можеше и да мълчи.

– Наистина ли?

– Да. И не мисля, че го осъзнаваш. За последните месеци скочихме поне четири пъти. Не се беше случвало от години.

– Може би не сме попадали на добро място. Не зная.

Ключалка въздъхна.

– Може би е така. Но скачането те изтощава и това ме тревожи. Дори ти не можеш да понесеш всичко това без последици.

– Всичко си има цена. – Времевоят се усмихна леко. Обърнал беше глава и гледаше към Ключалка с необичайните си разноцветни очи. Жълтите ореоли около зениците му блестяха наситени до златно. – И щом всеки път искам да ме последваш в скока, явно си заслужава.

Чармър извърна глава, не посмя да посрещне укорителния поглед на ключаря и фиксира очи върху висока сграда в далечината вместо това.

– Защо не се разходим? Да идем някъде, където може да има се случват разни интересни неща.

– Например? – Джак потри доволно ръце и се изправи, готов да грабне първата брава, която се появи в пространството.

– Забеляза ли онази висока бяла кула? Миришеше на дурмейци.

– Мисля, че просто използваха препарат за миене на прозорци с наистина наситена миризма на мента.

– Или са били дурмейци – настъпателно заяви Чармър. – Врата, ако обичаш, към голямата бяла сграда.

– Да, разбира се – сухо се съгласи на свой ред Ключалка. Изражението му силно напомняше на Чармър една кошница изсушени лимонови кори, които подмина на пазара предишния ден. – Тъй като врати към случайни бели сгради се срещат под път и над път.

– Не виждам защо не. – Времевоят застана зад рамото на Ключалка и се напъха в сакото си. Десетките му часовници равномерно тиктакаха в ритъм със сърцето му. Една силна ръка се плъзна около лакътя на Джак, задържа го и той усети как Чармър поема дъх, готов да прекоси пореден праг отвъд континуума. – Хайде де. Какво се бавиш?

– Имай търпение.

Джак протягаше ръка, обаче колкото и да търсеше, нещо в пространството се беше объркало. Потърси около минута, опита да грабне каквото и да било, дори спря да се съсредоточава за мястото, към което искаха да отпътуват. Чисто и просто, търсеше брава, каквато и да е, накъдето и да е.

– Мисля, че нещо се е объркало – рече тихо той.

– Като например?

Чармър гледаше изпитателно над рамото му с повдигната вежда.

– Мисля, че съм изгубил черната дупка.

– Изгубил си черна дупка?

– Да, Чарм, това казах. Изгубил съм черната дупка.

– Чудесно. – Тонът на Чармър беше брилянтна комбинация от раздразнение и веселие. – Изгубил си черна дупка.

Джак изръмжа силно.

– В името на всички нимфи, Чармър – да! Изгубих черна дупка.

Leave a Reply