Падащи небеса

Чармър падна по гръб в центъра на кръглата стая. Миг на затишие и озъртане, последван от бурният му смях, изкара Джак от полусънното състояние, в което дремеше опрян на стълбите към вратите. Ръце кръстосани на гърдите му, елечето над ризата му в следи от прах и нечии подозрително дълги нокти. Дясната му скула още кървеше, когато Чармър скочи на крака и избърза до него, рошейки косата му.

– Върнах се, Ключалка!

Юмрукът на Джак се заби в устата му с цялата си сила. Отхвърли го назад в центъра на стаята, кръвта на времевоя полепнала по кокалчетата на ключаря и отичаща се от брадичката му по пода. Чармър изтри уста през смях. Стана бързо и едва избегна втория удар, който прииждаше с тялото на Джак, втурнал се през глава към него, бесен, изтощен до мозъка на костите си, но пълен с адреналин. Изписано по лицето му беше облекчение задето виждаше своя приятел отново, но нуждата да си излее гнева върху нещо казваше тежката си дума.

Удар в стомаха; пред очите на Чармър се появи тъмнина и въздухът напусна тялото му. Прецизно насочен удар под брадичката; отметна се назад, закрил очи с ръка, докато удряше теме в ръба на последното стъпало. Джак застана разкрачен отгоре му, краката му го поддържаха около стомаха, за да не се свлече напълно на земята. Ключарят грабна яката му и го издърпа нагоре.

– Радвам се да те видя! – издиша в лицето му и го прегърна силно, притиснал кървящата му уста в рамото си. Прахта по ризата му полепна по раната и смъдяща болка накара Чармър да потръпне. – Добре ли си?

– О, благодаря за загрижеността! – изплю раздразнено. Изправи се бързо като подгонен от великани заек и се размърда, наместваше стави и пукаше кокали. Раздвижи врата си и не спря да го върти, докато не чу изпукването. Джак го наблюдаваше как се мръщи на болката от удара в темето в безумни (и напразни) опити да възвърне пълната подвижност на всичките си крайници. – Някакъв странен идиот ме удари. Не знам дали си го видял наоколо – ей толкова висок, приличаше на теб, но не вярвам да си бил ти… все пак, знаеш, Джак и Чармър. Ние сме приятели. Винаги заедно. Пазим си гърба. Не си удряме юмруци в лицата.

Шляпваше зад главата и уморена щастлива усмивка заместиха какъвто и да било отговор от страна на Джак. Той потри чело, забравил вече защо е бил ядосан и защо изобщо сега е толкова щастлив. Искаше единствено да се наспи и ако Библиотеката беше така добра да позволи, да намерят път навън от проклетата стая с проклетите врати и да се върнат в малката кабина на Окото, за да може той отново да легне в своето легло и да дочете романа, който остави на двадесет и седем страници от финала и десет изречения от разкритието на убиеца.

– Вечерял ли си? Относително гладен съм.

Джак повдигна вежда.

– Сякаш това е изненада – подметна иронично, докато вадеше от кожената си чанта загънатата в хартия храна. – Купих ти нещо от единствената отворена пекарна, която намерих. Повечето врати бяха заключени. Едва се промъкнах през една и не ме пусна далече: площад с четири улици, всяка задънена.

– О, да, в главата на луд сме. Умът му вече започва да дава накъсо. Скоро няма да има и улици.

– Ка-какво?

Чармър се намръщи, махна с ръка да отхвърли казаното. Извади храната от хартията и задъвка в мълчание. Обикаляше стаята без никаква определена последователност. Не се въртеше в кръг около вратите, нито крачеше напред и назад. Формираше свои пътеки и очертанията от крачките му, слети със звука от движението му, започнаха да оставят ярка следа в очите на Ключалка. Като че мраморната мозайка светеше с остатъчно сияние от подметките му.

– Чармър? – Джак се задържа за ръба на едното стъпало, да си помогне при сядането. Отпусна тялото си назад и разтри лице с ръцете си. – Вън от стаята ли си бил?

– Много по-вълнуващо. Много. Мм, прекрасно всъщност. Сега вече всичко има смисъл.

– И аз ще се радвам невероятно много, ако го разбера. Знаеш това, нали?

– Сякаш ти някога спираш да ми го напомняш.

– Чармър…

– Ана. И онзи, четвъртият брат Бри. О, весела история всъщност. Ти си в центъра ѝ. Ти си виновен за всичко.

– Аз? – Джак се смръщи и отвори очи, да потърси отговор в самодоволния поглед на своя приятел. – Какво общо имам аз с някакви кожокрадци?

– О, но не е заради кожокрадците, виждаш ли. Кожокрадците са глупави. Те искат плът. Кожа. Те обичат нещата, които могат да използват. Онова, което върши работа. Разбира се, че не би било в стила на кожокрадец да направи нещо такова, само за да си отмъсти. Би, би искал отмъщение, ала не би прохабил времето да го получи. Кожата на жертвите – 4 тела; символиката е за мен, аз обичам хубава история, за него е награда. Отплата за времето. О, да. Всичко това е тя. Да.

– Ана? Ловецът на глави? Ана, която… Франко Албейда.

– Въпросът, който тя винаги е искала да разнищи. Отговорът, който никога не е получила.

– Кой уби Франко Албейда. – Джак се ухили широко. Стана на крака бързо и енергично. Усети прилив на енергия и отиде до Чармър. – Тя е сглобила всичко това? Затова е имало врата към института. Искала е да те провери.

– Да.

– Но как е разбрала за теб… че си жив… че си, каквото и да си. – Понеже и Джак всъщност не беше наистина сигурен кой е Чармър и откъде всъщност идва. Ключалка от известно се колебая над идеята за това дали и самият Чармър имаше някаква представа.

– Библиотеката, разбира се.

Джак отвърна с бързо кимване, загубен в мислите си. Смилаше всичко чуто, нетърпелив да намери ключето, да открие пролуката, за да отвори врата и да премине отвъд кръглата стая и в реалността.

– Тогава… как ще се измъкнем от тук? – попита нетърпеливо, забил твърдия си поглед в земята, някъде в краката на Чармър.

– О, представа нямам. – Времевоят повдигна рамене. – Но ще разберем. Не може да е. Хм. Той ще се върне, виждаш ли. Ще дойде тук, за да ме потърси, за да ме довърши. И някъде там, тя ще получи всички отговори, които иска.

– Но как?! – В гласът на ключаря се прокраднаха и нишки отчаяние.

– Не знам, Джак. Не е ли това чарът на всичко?

– Да разбирам, че не искаш да ме застреляш с това оръжие, нали?

Чармър стана от най-горното стъпало в кръглата стая и я прекоси, изкачвайки се отново. Бри-ан-кан седеше зад една от вратите с оръжие в ръка. Огнестрелно оръжие, колко скучно. Времевоят отвори вратата и вместо да покани госта си вътре, пристъпи напред, притискайки го навън. Хвърли поглед зад рамо: Джак спеше достатъчно дълбоко, за да не чуе гласа му. Остави вратата отворена. Разбира се, в един момент щеше да има нужда от своя ключар, за да го измъкне.

– Без предговор? – Той се смръщи недоволно. Кожокрадецът отстъпваше бавно назад сред пустата изоставена площадка. Складовете наоколо бяха празни, запустели, ако се съдеше по състоянието на катинарите с влажен мухъл по веригите и изкривените от вятър и бури стени. – Няма да ми кажеш как ще ме убиеш, защо ще ме убиеш, колко бавно ще ме убиеш…

– Не. – Ръмженето беше бегъл допир до разбираемия език. Чармър се ухили, горд от себе си поради някаква причина. Потри ръце и ги натика в джобовете си.

– Жалко. Обичам прелюдията.

Кожокрадецът изръмжа. Движенията на ръцете му станаха некоординирани. Загуби директна посока и като се блъсна в стената на един от мобилните складове, изсъска яростно, изкриви лицето си в грозна гримаса и затрепера. Пистолетът падна между пръстите му, удари се в земята – един изстрел прокънтя в пронизителната тишина и Чармър вече със сигурност знаеше, че Джак е буден и чува достатъчно през отворената врата към кръглата стая.

– Какво сега? Дошъл си… дошъл си да ме убиеш?

Разпери ръце приканващо. Стъпките му бавно го водеха към свиващия се на кълбо кожокрадец. Надвеси се отгоре му – точно както се беше надвесил в болничната му стая, когато съществото държеше бръснач – и отвори широко очите си, заплашителният му поглед попил в неспокойния, смачкан ум на Бри-ан-кан.

Едно парче от небето се смачка. Сгърчи се, почерня като залято с мастило и се прегъна. Част от забравения док, на който седяха, изчезна и погълна до каквото се добра. Умът на кожокрадеца напълно си отиваше. Скоро от него щеше да остане само празна черупка, без свят, който Джак и Чармър да обитават. Нямаха време. Нямаха никакво време.

– Няма ли да действаш вече? – извика Чармър. По небето започваха да се появяват гънки, далечните складове и контейнери потъмняваха. Сцената се свиваше все повече и затягаше хватката си около тях двамата. Колко още преди напълно да е загубил разсъдъка си?

Времевоят пое дълбоко дъх. Изведнъж тиктакането на часовниците му стана силно и осезаемо. Никога не ги чуваше преди; дотам беше свикнал с песента им, че вече никога не чуваше движението на колелата им. И сега звукът го пронизваше.

– Хайде! Убий ме!

Не очакваше съществото да се раздвижи толкова бързо. Кожокрадецът скочи на крака преди Чармър да се усети, че е изкрещял с изкривено от гняв и тревога лице. Пръстите му потропваха нервно до бедрото. Броеше секунди и гънки, появяващи се все по-често сред облаците и по ръбовете в небето.

Кожокрадецът го блъсна в стената на склада, до който седяха. Инстинктивното движение на Чармър беше да се отдръпне и с приплъзване той се спусна странично по склада, влачейки подире си опитите на кожокрадеца да го удари и закачи с ноктите си, все прекалено неточни и далечни удари, които се целеха във вероятно нечистото отражение на Чармър в ума му.

Клокоченето, което извираше от гърлото на съществото, звучеше на Чармър като познат език, нещо, което е чувал, което бегло разбираше, ала от разкашкания му ум кожокрадецът едва фъфлеше и трудно контролираше движенията на езика си, за да могат думите на излизат ясно. Жалко, че нямаше субтитри, защото Чармър не разбираше нищо, а много искаше да си спечели малко време със заяждане. Само толкова, достатъчно на Джак да се събуди, да усети, че го няма, да го потърси, да го намери, да се снабди с оръжие и е… да му помогне да се измъкнат също нямаше да е излишно. В крайна сметка щеше да е свършил доста работа и досега.

Както мисълта преминаваше през ума му, въпросният, горе споменат ключар, се хвърли през вратата. Ужасен, изплашен до предела на очакванията си за това какво може да се е случило с времевоя, и грабнал – о, какво беше това? Нещо тежко, надяваше се Чармър, защото не виждаше ясно, заради бързите движения на Джак.

– Чарм? – Джак завъртя металния прът в ръцете си. Като го изтръгна от вратата мислеше, че би му послужил, ала като гледаше кожокрадецът сега, започна да се усъмнява, че метална тръба ще помогне много срещу нещото. Де да имаше пистолет или нещо… полезно?

Времевоят го погледна с периферното си зрение. Не извърна глава – и по-добре, иначе рискуваше да даде минимална, ала решителна преднина. Вратата зад гърба на Джак изскърца; привлече вниманието му за миг, не прекалено дълго и не достатъчно настоятелно, за да го разсее от гледката на Чармър и кожокрадеца.

– Чармър? – настоятелното повтаряне на името на времевоя щеше да разсее вниманието на кожокрадеца.

– Всеки момент сега, Джак.

Ах, седем луни, всеки момент, със сигурност Чармър вече имаше план, но не си правеше труда да подскаже на ключаря какво, в името на всеки проклет звездоброец, се очакваше да направи. Имаше метална тръба и много малко кураж, но за сметка на него, смелостта му идваше от абсолютната решителност да измъкне задните части на Чармър от гадната ситуация, само за да може да го срита след това.

– Стой си на мястото – извика за окуражаване.

– Лош момент да се тревожиш, че ще хукна на някъде.

– Познавам те достатъчно добре. Ще го направиш.

Кожокрадецът издаваше неясни звуци: говорът на родния му език това наподобяваше в ушите на Джак, който толкова задълбочено и слушаше. С Чармър имаха този навик, нали? Мислеше си и се смееше сам на глупавите, безразсъдни мисли в главата си. Седяха тук, и двамата видимо без добра възможност да победят заплахата със сила, и се смееха на собствената си инатливост.

– Ти си такъв идиот – обади се Чармър. Обикаляше напречно на стената, защото кожокрадецът го дебнеше. Времевоят не отместваше очи от него, макар явно да не обръщаше внимание на бръщолевено му.

Кожокрадецът замахна и скъса ръкава на сакото му. Шевовете се скъсаха, отдолу се показа ризата му и о, как се ядоса, когато осъзна, че ноктите бяха прокъсали и нейната памучна тъкан.

– Не бих се противил, ако направиш нещо сега, Джак!

– Нямам си и на идея какво. – Размаха металния лост в ръката си и се ухили. Кожокрадецът най-сетне му обърна внимание.

Извърна глава; видя „оръжието” му и изръмжа силно, свил юмруци до хълбоците си. Чармър това и чакаше, измъкна от вътрешния джоб на сакото си малко стъклено кълбо: мъгла в меланж от цветове извиваше гъсти облаци в кълбото и скоро навсякъде в краката им, когато времевоят разби сферата в главата на кожокрадеца. Той се олюля, задави се със заклещилата го мъгла и се строполи на земята.

– Ах. – Джак се доближи и сръчка съществото с върха на лоста. – Толкова се радвам, че трябваше да се мотая на десетина метра от сигурна болезнена смърт, за да можеш да се забавляваш.

– Можеше да го удариш.

– И двамата знаем, че не можех.

Те се засмяха: малко тъжно, ала щастливо, въпреки това, защото кожокрадецът лежеше в краката им и мъглата го давеше.

– Какво е това?

– А, представа нямам. – Чармър вдигна рамене. – Заех го от инспектора. Май е някаква нова форма на… нямам си и най-малка представа. Знам само, че боли, ако те ударят с него в главата.

– И мирише хубаво.

Времевоят подуши въздуха за кратко. После се засмя, леко като дете.

– Яде ми се пай.

– Разбира се. – Джак се намери с ръката на Чармър около раменете си и главата му притисната до неговата. – Ябълки?

– Череши.

Върнаха се до вратата, само да изкарат чантата на Чармър (която Джак относително постоянно носеше). Някъде вътре още имаше чифт белезници, които беше запазил от дните, в които наистина работеше за Милисията и всяка среща с кожокрадците беше насрочена от уредниците и диспечерите. Окова жертвата си, изпрати некодиран сигнал и седна на хладната земя сред гъстата цветна мъгла. Тя се носеше спокойно над земята, напълно безобидна.

– Ще чакаме? – С известна доза шумолене, наместване и скептично побутване на облаците над земята, Ключалка се настани от едната страна на Чармър.

– Не. Ще ме върнат в кабинета на инспектора и ще ме накарат да премина обучението от начало.

– Или?

– Или нищо, предполагам. – Той сухо се засмя. – Ако нещо можеше да се случи, ако нещо някога можеше да се случи на нас двамата…

Джак въздъхна, малка усмивка играеше по устните му.

– Бъди оптимист. От цялата тая работа може да излезе нещо хубаво.

– Например?

– Нищо прекалено гадно не може да ни се случи. Например, и двамата знаем, че нямаше да умрем. – Кожокрадецът се размърда и ключарят го изрита обратно в безсъзнание. – Авторът не би ни оставил да умрем. Не сега. Не преди нещо голямо. Нещо важно.

– Не мисля, че има нещо важно, в което да участваме ние с теб.

Джак се засмя, този път смехът му беше тъжен, малко носталгичен.

– Аз може би да, но ти – не съвсем. – Сръчка времевоя в ребрата с дяволита усмивка. – Другояче нямаше все да забравяш досадния ключар, който водиш по петите си, на всяка нова страница.

– Хм. Не бих искал да се случи нещо важно, ако няма да…

Чармър млъкна по средата на изречението си. Осъзна, че няма нужда да казва каквото и да било. Беше ясно. Джак направи гримаса, доволна гримаса. Падна назад, раздуха мъглата с тялото си и се протегна. Чармър изсипа шепа от нея в лицето му и ключарят се разкиха. Двамата се изкикотиха.

– Аха. Виждам, че детската градина пак е загубила двама от гордите си възпитаници.

– Шърли. – Чармър склони глава, иронията в гласа му почти пареше по кожата на бившия му събрат времевой. – Все още тъп като планински трол.

Той заменяше белезниците на кожокрадеца със свои: бяха по-нови и лъскави, Чармър забеляза още подобрения в играчките на времевоите. Може би, ако искаше да се възползва от възможността, трябваше да мине курса отново, да се върне за кратко. Но пък тогава би скачал през страниците всеки ден; всеки момент можеха да подхвърлят нещо ново и да го пратят другаде. Без Джак.

– Колко от мъгливите кълба задигна? Инспекторът мърмореше, че му липсва едно.

– Заех го. Има разлика.

– Не и ако си го счупил. – Шърли изправи замаяния кожокрадец на крака. – Тогава е безполезно.

– То и като цяло е безполезно – сухо подметна Джак. Правеше кръгчета от мъглата с уста.

– Вие сте идиоти и не знаете как да го използвате.

– Поне не сме глупави идиоти.

– Но сте идиоти.

– Ти си глупак. – Чармър си беше латерна; хвърлена срещу него, обидата обичайно се връщаше, а този път си беше просто обичайното му отражение за Шърли и е, повечето други времевои, които така усърдно вършеха работата си, че думите по страниците след тях оставаха сухи, скучни и безинтересни като изцеденото от вероятности въображение на Шърли.

– Други детски забележки? – Легалният времевой размаха значка пред кожокрадецът, когато прецени, че е в кондиция да разбира какво се случва около него. – Вашият приятел тук се разбуди. Ще го приведа за разпит… но съобщението ти не е достатъчно. Ще трябва да се върнеш, за да свидетелстваш.

– Не мисля. Ще напиша писмо.

– Знаеш добре, никой някой няма да приеме писмото ти.

– Ще сложа от парфюма си по листите.

Шърли завъртя очи.

– Ако някой ден решиш да се върнеш към смисленото съществуване, Милисията винаги има място за един стар времевой. – С тия думи, той отгърна страницата и с кожокрадеца, приведен в краката му, скочиха през портала от мастило и думи право към космическата станция. Чармър се досети за масивния плаващ сред пространството кораб и се усмихна. Беше щастлив, че няма да стъпи повече сред префърцунените юристи. О, неопитомени нимфи, радваше се от цялото си сърце.

Без друго надали щяха да го пуснат повторно по-нагоре от ниво 900.0. Не и след инцидента с пиратския кораб и последната бутилка ром.

Leave a Reply