Кутии, часовници и други лоши неща

– Детектив Ериксън и детектив Стивънс. – Чармър размаха фалшивата значка пред лицето на патрулиращия полицай. Около жълтата лента „Не преминавай” се събираше малка тълпа зяпачи с телефони с камери и шокирани изражения; чудесен израз за първа страница на утрешната преса.

Полицаят повдигна лентата и им кимна да минат. Двамата с Джак прекосиха зелената поляна пред кокетната къща в предградията, извадена от списание с бели и кремави завеси, червени керемиди и веранда с люлка. Щеше да е почти идилично, ако по стъклото на прозореца на втори етаж не се отичаше прясна кръв.

– Фейт Аделайт – изясни самоличността на жертвата детективът на пост.

Престъплението беше извършено в спалнята на жертвата. Жена на около тридесет. Тъмна коса. Изпито лице. Слаба фигура. Явно спортувала – сак за фитнес до леглото; кростренажор във всекидневната. Неомъжена, самотна, наследила къщата. Джак и Чармър обраха детайлите, които бяха явни за окото. Не ги интересуваше много защо е убита; интересуваше ги кога. Чармър влезе пръв в спалнята, остави Ключалка да се разходи из къщата в търсене на липсващи ключови детайли.

Това, което беше убило жената, искаше да привлече внимание, следователно оставяше явни за времевоя следи. Джак познаваше стоката си достатъчно добре, знаеше какво да търси – не, че през повечето време разбираше защо, за Бога, това би било важно за Чармър. Нещата просто бяха. И или свикваш с тях, или… удушаваш времевоя в съня му. Не беше като да има голям избор.

– Нещо интересно? – попита Чармър над рамо като усети появата на ключаря в стаята. Джак сви рамене без особена реакция. Изглеждаше отегчен.

Това привлече вниманието на Чармър. Той се извърна – очи блеснали от вълнение, и се подсмихна. Размениха си кратки погледи преди времевоя отново да се върне към разглеждането на трупа.

Гледката не беше хубава. Нищо свързано с кожокрадец не можеше да бъде. Дори съставянето на изречение (или дори абзац), което едновременно да съдържа думите „хубаво” (и подобни синоними) и кожокрадец, се струваше на Чармър крайно и неприемливо грешно.

– При теб?

– Не, разбира се. – Чармър стана и поизправи панталоните си. Толкова рядко го правеше, че почти изненада Джак. Опитите му да остане в образ се сториха на ключаря вълнуващо заинтригуващи.

Детективът прочисти гърло в опит да привлече вниманието им. Двамата едновременно повдигнаха глави. Едрият мъж, натикан в ежедневен черен костюм, не изглеждаше като да се чувства особено комфортно. Никой не би, имайки предвид гледката. На Джак, например, му се повдигаше. Факт, който Чармър никога не би приел за рационален.

Мъртво тяло, нищо повече. Беше им се нагледал през годините и въпреки че чувстваше съжаление за ранно отнетия живот, не можеше да разбере какво беше голямото суетене около идеята за мъртво тяло. Никой не би трябвало да изпитва неудобство от присъствието на мъртво тяло. От непрекия контакт с мъртво тяло. Освен, разбира се, ако не беше ходещо мъртво тяло. Тогава Чармър силно препоръчваше активно наземно придвижване с крака – независимо дали предпочитате бягане, спринт, маратон или дори, ако така ви е удобно, щафетно бягане до най-близката добре защитена сграда.

– Кой Ви е пратил отново? – запита той, не защото му се пречкаха. Те си бяха почти невидими наоколо.

Чармър размаха значката си без да си прави труда да отговори. Гледаше жената и изучаваше внимателно зоните, от които липсваше кожа. Кожокрадецът не беше подбирал особено; обичайно нямаше да бъде оставено и парче от толкова млада и свежа кожа. Сега си беше оставено цяло състояние, ако приемем да търгуваме в социалното приетата за кожокрадците валута.

– И откривате ли нещо?

– Не.

– Екипът от моргата вече беше тук. Събраха доказателствата.

– Мхм. – Чармър се обърна и излезе от стаята. Джак се извини и го последва. Двамата слязоха на долния етаж и се отправиха към кухнята. – Какво откри? – Отвори хладилника и си извади шише портокалов сок.

– Наистина нищо вълнуващо. По стените липсват 4 часовника. Има следи от тях по тапетите – дълго време са си били по местата, но са премахнати. Скоро, както изглежда.

– Часовници? – Чармър уморено поклати глава и отпи от сока. – Сега пък часовници.

– Да, и аз реших, че е странно. За какво биха му били на кожокрадец часовници?

– Вероятно за каквото са му на всеки човек часовници, Джак. Не бъди глупав и неточен във въпросите си. Това, което наистина искаш да знаеш е, защо на този кожокрадец са му нужни четири стенни часовника от дома на явно неудовлетворяваща вкуса му кожа.

– Да… разбира се. Нека се изразяваме като психопати всеки път, когато е удобно.

Чармър кимна със заговорническа усмивка.

– Никога не получаваш втори шанс да направиш добро първо впечатление.

В дома на госпожица Аделайд нямаше нищо друго за откриване. Чармър недоволно прибра фалшивата значка в сакото си заедно с тази на Джак. Ключарят нямаше търпение да се отърве от тясната връхна дреха и едва дочака да стигнат вратата – отворена на две пресечки от дома на Фейт – за да го хвърли от рамене си като бръшлян. Изглади реверите на елечето си, намести яката на ризата и елегантно подкани Чармър да премине прага. Докато времевоят се въртеше от другата страна, още в света на Фейт Аделайд, по вратата заскърца тебешир в ръката на Джак. Поредната проверена врата; поредната жертва и безсмислени следи, с които да си гонят опашките.

– Имаш ли представа какво значи това? – попита Ключалка щом Чармър благоволи най-сетне да пристъпи прага и му позволи да затвори вратата.

– Ни най-малка. Това му е хубавото. – Щастлива усмивка украси лицето на другия мъж. Настани се в кръга на изрисувания под на залата и отново взе музикалната кутия. – Имаме тяло, тяло, музикална кутия, тяло.

– И четири липсващи часовника – напомни тихо Джак.

– Да, това също. Струва ми се, трябва да поправим музикалната кутия. – Като се зае с това начинание, той млъкна, слисан в завиването на болтове и наместването на назъбени колелета; Ключалка седна до него и извади сандвич от пазарската чанта, която напълниха преди да посетят местопрестъплението.

Тишината им отне няколко часа. Без да продумват и без да правят нищо съществено. Чармър се занимаваше с музикалната кутия, за момента – безуспешно. Каквото и да правеше, тя не започна да пее отново и факта сериозно изнерви времевоя, който обичаше да поправяш часовници за развлечение и несправянето с проклетата кутия нарани егото му значително.

– Не иска ли да сработи? – Джак му подаде сандвич, който Чармър разсеяно захапа. Погледът му не се беше отмествал от отворения механизъм досега. Като чу гласа на другия мъж, се поразмърда и вдигна очи.

– Не. – Примига, да изясни погледа си, и потърка уморено очи. – Искам да се прибирам, Джак.

– Знам.

Ключалка стана и отиде до него. Седна на пети зад гърба на времевоя, с ръце на стегнатите му рамене. Разтри го внимателно, в пълно мълчание. Чармър се отпусна под допира, главата му увисна между свитите рамене.

– Ще ми се да можех да ти кажа, че има как да се приберем, Чармър.

– Защо не опиташ отново? – Времевоят се размърда. Ръцете на Джак се отдръпнаха и той стана. Повторната поява на гласа на Чармър го донесе уморен и изнервен. – Просто потърси бравата. Може да стане.

– Не стана последните двасетина пъти! – раздразнено изсъска той.

Протегна ръка в пространството, пръстите му търсеха бравата, каквато и да е, не мислеше за никъде конкретно; не посмя дори да си представи величественото колело и поклащащата се кабина, зад която ги чакаше тяхната кухня и техния телевизор, и техния диван. В името на всички нимфи, как му липсваше собственото му легло и колко ненавиждаше усещането да спи на пода в противната кръгла стая.

В ума му се появи Окото, светнало в зимни светлини, и усети, че се усмихва. Усети и втренчения поглед на Чармър, промъкнал се до него с надежда.

– Намери ли нещо? – попита нетърпеливо. Пръстите му стискаха реверите на сакото.

– Не.

– Защо тогава се усмихваш?! – Чу стъпките му, отдалечаваше се и с тръсване, седна обратно на земята. Стъргането на колела подсказа, че пак се е заел с кутията.

– Представих си Окото. Вратата към вкъщи.

– О…

Джак се отказа да търси врата в същия момент, когато Чармър отвори кутията. Не, че очакваше резултат. Искаше да си намери добра причина да ругае. Само дето кутията го разочарова; от вътрешността ѝ се понесе тиха мелодична песен. Балерината в центъра се изправи и завъртя. И остави двамата мъже безмълвни.

Това обаче не трая дълго. Безмълвието като цяло не траеше дълго що се отнася до Чармър.

– Ха! – извика доволно, скочи на крака. Пръстът му сочеше кутията победоносно. – Знам какво е това!

Ключарят повдигна вежди.

– Как? – После премисли въпроса си, смръщи се и тръсна глава. – Какво е? – Този път зададе по-малко налудничавия и по-важен въпрос.

– Детска песен.

– Чармър…

– Повече информация. Знам. – Времевоя му махна с ръка да се доближи, избута всички инструменти, които беше извадил, и се настани в поза за медитация в центъра на стаята. Джак без никакъв ентусиазъм се присъедини. – Това е песен, която чух на първото си преследване на кожокрадци.

– Ах. Този е романтичен тип.

– Не съвсем. Този не може да е първият ми заловен кожокрадец. В никакъв случай; той беше екзекутиран по закона на родната си планета.

Джак примига няколко пъти.

– Защо ти е оставил кутията тогава? Имам предвид… и защо Ема Тейт?

– Имаме история. Защо да не е Ема Тейт? – Чармър говореше сякаш всичко беше явно; обичайното му изражение на „знам, но не разбирам” се загнезди на лицето му.

– Стори ми се драконски случайно.

– Да, естествено, на теб да. На мен – не.

– Тя не те познава, Чарм.

– Тя няма значение в момента. – Настоятелният поглед, който времевоят хвърли на Ключалка, го накара да замълчи. Тишината Чармър прие като подтик да говори. – Така, да видим. Имаме тяло, тяло, музикална кутия.

– И трето тяло.

– Ммм, да. Един кожокрадец – екзекутиран. Как се казваше? Хм. – Потри чело, за да се сети. – Не, няма значение. Втори кожокрадец. Доживотен затвор. Седемнадесет жертви. Бри-сан-дао. Този трудно се забравя. Беше гадна история. Най-кървавата история, която са ми назначавали. Десет страници. Едва разчистих пътищата на героите по тях, казвам ти.

– Колко от кожокрадците си заловил?

– Много. – Той сви рамене безпомощно. – Десетки. Бях добър в това. Разбирах ги. Изучавах ги с нездрав интерес. Опознах навиците им и… вършех си работата. Със сигурност не ми отмъщават за това.

– Не можеш да знаеш.

– Мога. Мисля.

Джак не каза нищо. Остана да го гледа с очакващ поглед. Нямаше смисъл да пита; имаше ги тези малки моменти, в които се разбираха без думи.

– Кутията. Часовниците. Имената. Първият, Бри-ан-сан, Бри-сан-дао, Бри-ан-дао, Бри-ван-сан.

– Свързани ли са или просто имат много ограничено въображение що се отнася до имена?

– Братя. Бри. – Шумна въздишка се откъсна от гърдите на Джак. – Единственият от петимата братя, който не затворих доживот или не екзекутираха след арест, е Бри-ан-кан. Освидетелстваха го и го затвориха за лечение.

– Прекрасно.

На една от вратите се почука. Тихо, но настоятелно. Двамата нямаха много време за дискусии. Скочиха от местата си; Чармър особено зает да нахлупи шапката си преди всичко; и хукнаха към вратата, от която идваше шумът.

– Дали…

– Няма кой друг…

– Но вратите…

Чармър прехапа долната си устна. Хвана Джак здраво за рамото и го стисна окуражително. Мъжът седеше с ръка на дръжката на вратата. За разлика от времевоя, беше несигурен дали е добра идея да нахълтат през непозната врата, от другата стана на която, на всичко отгоре, им почукваха.

– Какво имаме да губим? – уморено изпъшка Чармър. Любопитството му, разбира се, щеше да му вземе живота.

– Главите си?

Засмяха се на неопределения своеволен звук от устата на времевоя. Не беше нито смях, нито съжаление.

– Толкова много ли ще ти липсва твоята, че да не отвориш вратата? – Но нямаше нужда да пита повече. Джак натисна бравата; знаеше, че така или иначе ще го направи. Рано или късно. Чармър щеше да намери своя начин да го убеди. Винаги така ставаше. Белезите по гърба му от сирените в Сокна бяха едно хубаво доказателство в подкрепа на твърдението.

Leave a Reply