Кой уби Франко Албейда?

Чармър седеше в залата и приказваше на инспектора пълни безсмислици. Джак пиеше чай две бюра по-надолу, качил крака на дървеното писалище на секретаря по Междупланетен транспорт 3.2.0.8 и опитваше да не обръща внимание на жужащите гласове, извиращи като че ли от всеки ъгъл. Времевоя опитваше да събере всичките си мисли и да ги изрази в свързани изречения. Така, надяваха се с Ключалка, по-бързо щяха да ги пуснат да продължат по пътя си. Пък и онази врата не можеше да седи вечно отворена; бързаха, за да я хванат преди някой да я намери и затвори.

– Според протокола, Чармър, е трябвало да извършиш преписването си преди четири години.

– Всичко работи идеално. – За кой ли път повтори мъжът. Писваше му. Техническата терминология се оплиташе на върха на езика му вече. Говореха от поне час, облегнати на машината за кафе и потънали в напълно безсмисления си спор.

– Независимо дали работи, книгоразделителят трябва да получи нови параметри и базата данни трябва да бъде преместена в общия сървър. Без данните на книгоразделителя ти не можем да следим къде си бил и какво си свършил.

– Хрумвало ли ти е, че не бих желал да бъда следен? – малко по-остро от нужното запита Чармър. Хвърли нервен поглед към Джак. Той уморено подхвърляше бомбето му.

В долната част на залата се появи шумотевица. Чармър извърна глава от инспектора и наведе тяло да погледне какво се случваше. Група стражи от Милисията водеха затворник надолу по коридора към асансьорите. Недоволните коментари на затворника кънтяха из притихналия офис етаж и всеки с уши слушаше как реди стражата с твърд инопланетянски акцент.

– Ти? – Вървящата след стражата униформена жена се спря на десетина метра от него и примига набързо. Гледа го няколко секунди преди да тръгне към него. Видимо не беше опасна (Чармър, ако седеше по историята им, знаеше, че е много опасна) и стражите я оставиха да се спусне към него, продължавайки надолу към асансьорите със затворника.

– Ана? – Гласът му поддаде за секунда. Огледа я добре в търсене на оръжия.

Беше ужасен от срещата с нея. Всъщност, надяваше се никога да не я види повече, защото Ханта-Анна-Брин беше най-добрият ловец на глави и тежко му и горко, ако някой ден се окажеше нейна цел. Той преглътна и се усмихна насила. Спомни си, че не се разделиха при идеални условия. Не, условията бяха много лоши.

Джак се появи от нищото, чая в едната му ръка и бомбето в другата. Чармър не можа да му обърне много внимание обаче. Защото Ана се доближи до него. И го целуна. Настъпателно.

– Чармър? – Гласът на Джак привлече вниманието на Ана. Той едва сдържаше смеха си и това силно се долавяше в тона му.

– Чармър?! – Насмешката в гласа ѝ жегна повече Джак, отколкото Чармър. Времевоят направи недоволна физиономия и изскърца със зъби. – Кой е Чармър?

– Аз – виновно измъмри в дъха си. Едва се чу, ала Ана чу. И го погледна настойчиво.

– Ти си Франко Албейда. Финансов отговорник на Съюза за оръжия.

Чармър отпусна яката си.

– Той е времевой – сурово каза инспекторът.

– Временно нелегален такъв – допълни и Джак, просто защото не му се мълчеше встрани от неудобния разговор.

Ана примига с големите си жълтеникави очи. Като отметна опашката си над рамо, удари и Джак, и Чармър през лицата.

– Искаш само да сипваш сол в раната, а? – Времевоят ръгна лакът в ребрата на Ключалка. Без да знаят, двамата едновременно се чудеха дали имат достатъчно време да си плюят на петите, докато тя още осъзнаваше чутото.

– Чармър, а? Времевой? – Тя се засмя лаконично за миг. Чармър се ухили насреща ѝ. Даде ѝ най-чаровната си усмивка.

Ханта-Анна-Брин повдигна юмрука си и го заби в лицето му.

– Искаш ли да ми кажеш или те е срам прекалено много? – Джак остави парче пай пред другия мъж и седна срещу него в сепарето им. Закусвалнята пет етажа надолу от офиса на инспектора беше уютна. Жуженето на много непознати гласове се стори на Джак приятно разнообразие от постоянния монотонен брътвеж на времевоя.

– Не искам да ти кажа. И не ме е срам.

Джак се подсмихна.

– Защо си излъгал кой си? – зададе по-безопасния въпрос.

– Не обичам да знаят кой съм. – Изглежда Чармър не се беше привързал към работата си за Милисията, въпреки дългите години, в които я беше вършил. По-странно, не се беше привързал и към хората (и подобни). Джак трудно си представяше да прекара десет години от живота си, бягайки от себе си.

– Мога да отворя врата и да идем другаде – предложи тихо. Допиваше последните глътки от чая си. – Не е нужно да се връщаме през онази врата горе.

– Напротив, Джак, нужно е. Има двама мъртъвци – за които ти се тревожиш, – Тонът му беше натрапчиво и заядливо припомняне. – и музикална кутия, които чакат вниманието ни. И ако трябва да разсъждаваме логично…

– Което ние рядко практикуваме.

– Хм. – Сумтенето на Чармър доведе доволна усмивка на лицето на Джак. – Не. Ще знаем, че някъде през онези врати чакат още тела.

– Не кутии?

– О, не, не кутии. – Времевоя извади кутията, седяща досега мирно на дивана до него, и я предложи на очите на Ключалка, да разгледат. – Само една кутия.

Явно беше, че не му се искаше да казва какво си мисли преди да е потвърдил идеите си. Джак си имаше някоя и друга представа какво може да е всичко това, но не залагаше големите суми на себе си. Чармър нареждаше правилните предмети и правилните „герои” в правилните истории цял живот. За това беше създаден като че ли; идеята се завъртя в главата на Джак някъде измежду страниците. Вярваше на времевоя да намести всеки от тях там, където му беше мястото. Надяваше се само, Чармър да не реши да върне на страницата, от която го беше измъкнал, защото – Джак можеше да каже това с ръка на сърцето – нямаше сила за още вещици, дракони и нимфи и цялата непосилна магическа дандания, която се носеше по въздуха на родната му страница.

– Романс ли сте имали? – попита като гледаше как Чармър довършва и последното от пая си.

– Ъгх. – Раменете на времевоя потръпнаха и той тръсна глава. – Не. Мисля. От моя страна нямаше нищо.

Джак се засмя силно. Щеше да излъже, ако кажеше, че не може да повярва на думите на Чармър. Той беше такава малка примадона, че надали някога щеше да си позволи да изпитва силни чувства към някой друг, освен към себе си. От друга страна път, никога не отказваше да подаде ръка; което сериозно започваше да обърква представата на Джак за другия мъж. Вероятно романсът с Милисията не беше по вкуса на времевоя. Слава Богу, темата не засягаше тях двамата.

– Предполагам, ще се наложи да я срещнем пак?

– Вероятно да. Сега ще се върти нарочно около кабинета на инспектора ми, за да следи какво върша и кой си ти. – Чармър потръпна недоволното мисълта. Наистина не искаше да я вижда. Отново. – Ще опитам да приключа бързо. Както казах, там някъде ни очаква тяло.

Джак сви устни недоволно. Мисълта, че там някъде ги очаква поредният мъртвец, не стопли сърцето му.

Срещнаха Ана, разбира се. Видяха я на бюрото до офиса на инспектора на клас 15.0706/002 Времевои – в година на дипломиране след 10-та. Чармър не я погледна, Джак кимна вместо поздрав и вместо извинение за това, че другият мъж явно игнорираше втренчения ѝ поглед. Каквото и да имаше в историята им, добрите маниери винаги можеха да допишат някой и друг + в резюмето ти пред стари познати, нали така? Джак опитваше да запази малкото останало от доброто реноме на Чармър със своите драконовски усилия, ала то си беше като да бягаш под дъжда и да се надяваш, че капките ще те заобикалят.

Чармър влезе в кабинета на инспектора си – трябваше да напише три протокола и да продължи с уговорките да не подменя оборудването си. Беше дълго, скучно и пълно с чаровни усмивки, от които на Джак вече му се обръщаше стомаха. Трудно му се вярваше как някой все още може да се връзва на Чармър относно искреността на „чаровната” му усмивка – всеки път щом Ключалка я видеше на лицето му, знаеше едно и го знаеше със сигурност: в главата на времевоя се въртяха лоши неща.

Ключарят седна на стола до декоративното дръвче до вратата. Шапката на Чармър влезе с него в кабинета и остави ръцете му свободни. Помисли си дали да не свали часовника от глезена си, ала не посмя, взимайки в предвид втренчените погледи на Ана. Оставаше му тя да разпознае часовника и да се нахвърли на него.

Както се оказа, на нея не ѝ беше нужно да вижда каквото и да било, за да си намери причина да го заговори. Тя се плъзна със стола си от бюрото до стола на Джак и се спря като опря върха на обувките си в бедрото му. Джак повдигна вежди, мълчалив. Отупа крака си все така в тишина.

– Откъде ти изскочи на теб?

– Извинете?

– Къде го срещна? – Гласът ѝ беше учтив, осезаемо фалшиво.

– На своята родна страница. – Отговорът му – замаскирано любезен.

– Ах. Колко романтично. Като те гледам, ако не си излязъл от земя на магия, бих се учудила много. Има колкото си искаш такива страни, знаеш ли.

Джак не каза нищо. Честно казано, той още не разбираше изцяло системата на Библиотеката и Съюза. Не обичаше да изтъква незнанието си по определени въпроси, следователно избра да замълчи. Гледаше Ана с безизразен поглед. Със сигурност това я дразнеше. Много.

– И откога сте заедно? – Подсмихна се като попита, но зад самодоволството блесна любопитство. Чисто, разяждащо те любопитство. Същото онова, което ти отнася главата като пристъпиш заради него в пещерата на великани или дракони.

– Не помня кога за пръв път прескочихме страниците. Беше отдавна.

– Знаеш, че не питах това.

– Няма друго за питане – отряза я и повдигна рамене невинно. – Не можеш да задаваш въпроси за мен, без да ми кажеш нещо за себе си.

Ана се подсмихна и грациозно кимна. В черния ѝ костюм и с твърдия кок на главата ѝ елегантността едновременно я преследваше и отказваше да ѝ застане по мярка.

– Срещнах го на една от мисиите му във филиал на главната квартира. Представи се за Франко Албейда и разбира се, аз го проверих. Съществуваше. Беше той. Този, който наричаш Чармър. Помогнах му да зарови един кожокрадец и обиколихме няколко страници. После започнаха да се случват странни неща. Той ме върна на правилната страница. И умря.

Джак се ококори.

– Умря? – повтори думите ѝ като ехо.

– Франко Албейда умря.

– Кой го уби?

Тя повдигна рамене с недоволно изражение.

– Не знам. Не задавах въпроси. Сбогувах се с идеята за него и си продължих живота.

– Продължила си? Просто ей така? – На Ключалка му се стори налудничаво. Пф! Ако някой убиеше Чармър сега; свети нимфи, не можеше дори да си го помисли.

– Естествено. За мен той беше някакъв си отговорник. Заведе ме на две страници, нищо повече. И преди са го правили. Каквото и да си си наумил, Локсмит[1], не се заблуждавай. Той е арогантен, инатлив глупак, който не си струва времето.

Джак щеше да възрази, но замълча. Знаеше как ще изглежда отстрани и не му се искаше да се забърква в повече недоразумения. Краен факт беше едно: Чармър си заслужаваше всяка секунда. Колкото и досаден да беше от време на време с детинщината си и желанието да си навре носа навсякъде.

– Твое мнение – успя да отрони от устата си накрая, колкото да не остави Чармър напълно сам срещу грубите ѝ нападки.

Ловецът на глави се подсмихна – тя обичаше да си докарва това изражение. На Джак незабавно му стана противно.

Кой уби Франко Албейда? Въпросът не му излизаше от главата; не беше сигурен защо, но подозираше, че Франко Албейда, преследването на кожокрадеца с Ханта-Анна-Брин и убиецът на Франко Албейда имаха връзка. Не само помежду си. Но и с любимия рефрен на Чармър последно време. Където и да отидеха, която и врата да отвореха, под дъха си времевоят тананикаше едни и същи четири думи:

Тяло, тяло, музикална кутия.

Тяло, тяло, музикална кутия.

Тяло, тяло… музикална кутия.

[1] Локсмит – от англ. locksmith, ключар

Leave a Reply