Изгубената музикална кутия

Чармър не разбираше какъв толкова е големият проблем. Нали направи всеки възможен опит да не удуши гадината с голи ръце пред всички присъстващи. Стори му се, че Джак преувеличава, но пък погледнато от логична гледна точка: Джак рядко прекаляваше, за разлика от Чармър, на който често се случваше да казват, че – о, седем луни, това е прекалено! Той разбута множеството, проправи си път към вратата на Ключалка (надали някой беше забелязал увисналата отворена врата насред площада, не и с цялата дандания, която се вдигна). Джак го забеляза тъкмо на време, за да се промъкне след него. Дойде зад гърба му и го бутна леко напред. Чармър се обърна, видимо изненадан от необичайния физически контакт.

– Не се ръчкай като дете – отбеляза раздразнено времевоят. На него се караше, ако реши да хвърли малко откровени мисли в очите на един глупав дурмеец, ала щом Джак решеше можеше да се държи като твърде млад за възрастта си.

Ключалка се засмя, поклащайки глава с умора. Качи се на прага на вратата, задържал се с ръка за рамката. Огледа за последен път площада. Нямаше да му липсва тази гледка; със сигурност месеците, в които се мотаеха наоколо, щяха да са му достатъчни.

– Влизай, Чарм. – Протегна се и улови яката на ризата му. Дръпна го към вратата и двамата скочиха напред. Чармър чу отдалеченото хлопване зад гърба си, ала не обърна особено внимание. Беше особено зает да разглежда кръглата стая, в която Джак ги приземи.

Без да се мотае Ключалка беше извадил тебешира от джоба си и надраска хикс и на тази врата. Вече ставаха колко? Пет. Да, пет задраскани врати, които се въртяха стремглаво около тях. Те и двамата се стараеха да не гледат, за да не им се повдигне (отново) от бързите въртеливи движения. Като спряха, вратите замряха неподвижни, каквито се очакваше да бъдат дузина дървени врати.

– Бих се радвал да чуя какви идеи имаш, но досега не позна за нито една врата. Може би трябва да опитаме и да сме по-предпазливи…

– Не. – Чармър тръгна към една определена врата – гладка плоскост с шпионка колкото малко черно копче, алуминиева брава; цветът го привлече всъщност. Вратата беше ярко червена. Нещо му подсказваше, че няма да се отвори коя да е врата. Но пък по същия начин чашата чай често му подсказваше, че трябва да си пийне, и той завършваше с десетина минути мрънкане и ощавен език. Една не особено любима, но задължителна, рутина за Джак. Ключалка напълно подозираше, че отварянето на тази врата няма да му се хареса и все пак, замълча. Не знаеше защо, но остана смълчан, загледан дълго в лъскавата червена боя и шпионката от другата страна на която някой примига с очи.

Вратата проскърца щом Чармър натиска дръжката. Залюля се и се отвори. За изненада на двамата мъже, от другата страна ги чакаше красива млада дама с коса на кок, отпуснато долнище на анцуг и високо – високо – повдигнати вежди.

– Човек ще каже, че в килера има всичко – измъмри жената с натрапчив земен акцент. – И после – БАМ! Мъже в килера.

Не беше много ясно къде бяха, нито защо бяха там. Чармър си проправи път покрай жената. Поклони се, свали бомбе до гърдите си. Той не се сети да се представи и Джак побърза да пристъпи до него.

– Джак и Чармър – представи ги ентусиазирано и подаде ръка.

– Ема. – Тя се усмихна. Обезпокоително спокойна им се стори. Дори не протестира на глас щом Чармър щурна напред из стаята, зает да огледа каквото му хване окото.

– Ема? – Ключалка полюбопитства за миг.

– Мм, о – да. Все забравям. Ема Тейт.

Чармър се извърна леко, погледна я преценяващо и продължи с огледа си. Джак остана подпрян до вратата.

– Извинявай тогава… Ема Тейт. – Опипа думите с език, като че се чудеше правилно ли ги произнася. Собственият му глас сега му звучеше странно на фона на натрапчивия акцента на Ема. – Но това е много странна врата за килер.

Тя повдигна вежди. Отново.

– Какво ѝ е странното? – поинтересува се, скръстила заплашително ръце пред гърдите си. За дребните си размери (или просто Джак беше странно привикнал с размерите на атлантидите) Ема Тейт умееше да гледа лошо.

– Червена е – отбеляза най-явното Ключалка. Почука по ярката боя като че някой можеше да я пропусне.

– Вратата ми си е напълно нормална и изобщо не е червена. Много Ви благодаря – тя направо изкриви език, за да изрече последното достатъчно саркастично. – Далтонисти ли сте?

Джак примига. Хвана вратата и я плъзна напред-назад. От едната страна виждаше ярката червена врата с малката черна шпионка и мигащото око; от другата – обикновена дървена врата на килер. При това с няколко агресивни рисунки, закачени с габърчета в дървото.

– Хм.

– Мхм! – Пригласящият тон на Чармър дойде от другия край на стаята, където той се беше навел над панер с който каквото се сети (най-общо казано) и ровичкаше старите, позабравени вещи. Като издаде победоносния звук и се изправи, в ръцете му имаше красива правоъгълна музикална кутия.

– Какво е това? – Ема Тейт се приближи до него, да надникне в ръцете му. – О, колко хубава кутия. Откъде я взехте?

– Ей там. – Той посочи незаинтересовано към панера.

Ема повдигна вежди с недоверие.

– Ако имах музикална кутия, щях да знам, господин Чармър.

– О, само Чармър, моля те. – Махване с ръка, завъртане и няколко бързи крачки, за да огледа кухнята и антрето. Тръгна по стълбището и после бързо се върна. – Ах – ха – ха. – Щракна с пръсти пред лицето на Джак, развълнуван като дете. – Без втори етаж, добре.

– Има втори етаж! – протестите на Ема останаха нечути.

– Не и за нас. – Чармър метна кутията на Ключалка, повя със сакото си и се спря насред стаята. Дишаше въздуха като че изследваше букета миризми. Освен на ароматизатор за стая, стара кожа (това идваше от диваните) и претопляната в микровълнова фурна пица, имаше още една миризма, която Чармър не ми могъл да идентифицира при други обстоятелства, ала сега – сега знаеше точно какво трябва да търси.

Отиде до вратата, целуна Ема Тейт по челото и дръпна Джак за реверите. Двамата прекосиха прага на вратата и се озоваха наполовина в дневната на Ема и наполовина в кръглата стая с дузината врати.

– За жалост, Ема Тейт, не е тази страницата, на която се срещаме. – Думите на Чармър значеха нещо само в неговите уши. – Но! Скоро.

И с тия думи, той затвори вратата и сръчка бързо Джак да надраска хикса върху червената плоскост, защото вратите отново се завъртяха. В центъра на какофонията седяха един времевой, един ключар и една открадната музикална кутия.

– Имаш ли някакво намерение да обясниш? – раздразнено запита Джак иззад гърба на Чармър.

Мъжът се обърна, да го погледне с изненада. Ключалка не знаеше точно на какво се учудва спътникът му: на неразбирането или на раздразнението. Понеже и двете си бяха напълно логични следствия от случилото се.

– Е, тази кутия не е от този ред. Тя принадлежи другаде. Вероятно дори на друга страница.

Джак преглътна с трудност. Рязко спря забързаното си дишане и прехапа устни.

– Ще скочим ли? Къде?

– Не. Не и този път. Знам къде да сложа кутията. Знам къде той иска да я сложа. – Чармър се усмихна и леко намести шапката на главата си. – Това е пъзел. Мисли за него като за голям пъзел.

Него предполагам е онзи кожокрадец, заради когото се озовахме затворени тук.

– Виж ти, нещо в тази кутия на раменете ти работело като хората.

Пръхтене, въртене на очи, досада, обичайните елементи в реакцията на Джак не спънаха ентусиазма на Чармър, който енергично чакаше вратите да спрат да се въртят. Този път отнемаше повече време. И рано или късно ефектът на въртенето щеше да им се отрази. Джак наистина нямаше силата да се раздели с обяда си.

– Тяло, тяло, кутия – измъмри под нос Чармър. – Прекалено малко е. Нямаме повторяемост.

– Две мъртви тела са доста стабилна повторяемост.

– Две. – Чармър се намръщи. – Ако бяха пет…

Пръхтене, въртене на очи, досада.

– Три? – Времевоят не знаеше какво е приемливо за Джак, ала той беше свикнал на мъртъвците покрай кожокрадците. В началото стомахът му се обръщаше и му се виеше свят. Чувстваше се зле и се потеше, докато казваше лошите новини на семействата на жертвите. После свикна и се намери лице в лице с поредното студено тяло, което обаче още можеше да му даде нещо полезно. Улики.

– По същество, ако обичаш.

– Ти ме прекъсваш – възпротиви се обидено Чармър.

– Защото ти говориш глупости!

– О, да, изведнъж аз говоря глупости, защото ти предложи да последваме следата от кръв в онази къща. Не аз реших да отворя вратата и да се кача по стълбите. Ако не помниш, вървях след теб. И не аз попитах „Чармър, това е работа на кожокрадци, нали”? Ако си беше мълчал и беше гледал в друга посока, нямаше да намерим първата улика и да стигнем до втората жертва. Откъде нямаше да попаднем в тая кръгла стая, която, мамка му, не спира да се върти, и да минаваме от врата на врата.

Джак гледаше сърдито. И не срещаше очите на Чармър.

– Добре. Хубаво. И какво сега? Тяло, тяло, музикална кутия?

– Да, това. – Времевоят седна на земята, подвил крака в поза за медитация. Естествено, не се готвеше да медитира; прекалено бързо му доскучаваше и започваше да шава наляво-надясно. Кутията се появи в ръцете му от дланите на Джак. – Кутията е счупена.

– Отворил си я?

– Разбира се, че съм я отворил. Като видиш кутия какво правиш?

Ключалка кимна. Отваряш я. Това беше казал на Чармър, когато се запознаха преди и той не помнеше вече колко години. Разбира се, времевоят не знаеше откъде е чувал закачливия израз; нито помнеше, че Джак изрази своеволието, докато разбиваха хазната на особено богат земевладелец, който си просеше златото му да се разпилее от небето. Случаят тук беше различен.

Първо, включваше мъртъвци. Второ, включваше одиране на кожи. И трето – от което тръпки побиваха Джак – включваше оставящият мъртъвците и одиращият кожите им кожокрадец, хукнал по петите им.

– От тази кутия научаваме, че ни преследва. Иначе не би я оставил, за да я открием. – Ключалка опита да налучка мислите на Чармър. Предположенията бяха смели. За пръв път той се надяваше да греши. Надяваше се силно.

– Вероятно. Не се досещам кой друг би могъл да…

– Това са врати, Чарм. Трябва да стигнеш някак до тук, за да тръгнеш през тях. Трябва ти ключар, за да влезеш в тази стая.

– Не зная дали да се посветя на въпроса как тогава да излезем щом ти си Ключар и не можеш да ни изкараш; или на търсенето на отговор на загадката как един кожокрадец се е намъкнал до тук.

Джак се умълча. Чак сега забеляза, че вратите са спрели да се въртят. Протегна ръка и опита да улови брава, ала нищо не се случи. Тишината натежа повече след няколкото му неуспешни опита. Каквато и да беше тази стая, трябваше да намерят начин да се измъкнат. Трябваше да намерят врата, през която да се измъкнат.

Уморен, той посочи една врата на случаен принцип.

– Да идем натам.

– Защо? – Чармър обнадеждено повдигна глава в очакване да чуе, че Джак е забелязал нещо. Само дето наоколо нямаше нищо за забелязване.

– Изглежда ми като прилична врата, Чарм. Не можем да останем тук още дълго.

Чармър се изправи с нежелание и тръгна след Джак. Ключалка беше убеден, че го чува за мърмори, докато преминаваха прага.

– Прилична врата, прилична врата – редеше под нос времевоя, стиснал музикалната кутия в ръка и зает да намести яката си с другата.

Leave a Reply