Грешка в системата

Чармър вдиша бялата мъгла. Тя изпълни дробовете му, замъгли зрението, изпрати тънък като игла пулс в центъра на мозъка му. Всяка индикация, че нещо не беше наред. Той настръхна, застанал нащрек. Усети зад гърба си несигурно треперещите ръце на Джак; ключарят стискаше юмруци до бедрата си и познавайки го, сигурно се оглеждаше в безполезни опити да види нещо. Каквото и да било. Джак, както и друг път, уморено се надяваше, че няма да скочат директно в капана, но Чармър, както и друг път, точно това искаше да направи.

– Знам, че си тук! – извика Чармър. Разперил ръце, притиснал гърба си в гърба на Джак, главата му отпусната срещу главата на ключаря с шапката, смачкана между тях. – Излез навън. Хайде. – Пръстите му конвулсивно се свиваха и отпускаха. Свиваше юмруци и се въртеше; Джак импулсивно следващ стъпките му като луд човек. – Излез от скривалището си!

В мъглата затропаха тежки крака. Заскърцаха нокти и облаците се раздвижиха, едва доловимо и лениво.

– Сигурен ли си, че това е добър подход? – попита със затаен дъх Джак. Ругаеше се задето все още хукваше след Чармър без оръжие.

– Не. – Сякаш Чармър някога използваше добрия подход.

Никой не се появи в последвалите минути проглушаваща тишина. На Джак повече от един път му се прииска да се отдръпне от Чарър и да опитат с подхода на здравия разум – да разучат къде са; къде е останала вратата, през която бяха дошли, погълнала в някакъв неопитомен от времето момент от гъстата бяла мъгла; но не, защо им бяха такива тривиални занимания като изучаването на терена, когато Чармър можеше да тича наоколо, махайки с ръце само и само да привлече вниманието на неопределен врат с неясни преимущества и все още подлагана на силни съмнения цел на преследването им.

Джак Ключалка обичаше своя пътник, ала много, много често искаше единствено да хване първото въже, изпречило се пред очите му, и да прегърне Чармър с него около врата.

– Джак? – Внезапната поява на тежкия баритон го стресна и ключарят подскочи на мястото си.

– Аха?

– Чуваш ли… тиктакане?

Ключалка се смръщи на въпроса. Не, че се беше заслушвал в звуците наоколо. При цялото мрънкане да се вгледат и да разучат къде са, съвсем беше забравил да реализира действието. Застина на мястото си – усети Чармър да имитира действието зад гърба си – и се вслуша. Наистина се вслуша… и чу тиктакането на часовници. Като че тракаха навсякъде около него, сякаш бяха стените и пода, и тавана, сякаш бяха мъглата и бяха плътта му и дрехите, и оживяваха от тихото местене на стрелките на часовниците в джобовете на Чармър, усилваха се и звучаха; звучаха навсякъде.

– Часовниците – промърмори тихо. – Обзалагам се, това са часовниците на Фейт Аделайд.

О, със сигурност бяха часовниците на Фейт Аделайд. Чармър доволно мърмореше под нос: неясен брътвеж, който се изсипваше между устните му и бегло достигаше ушите на Джак, напълно съсредоточен в опитите да открие какво, в името на всяка нимфа, се крие отвъд мъглата.

– Аз трябва да вървя – изрече бавно, малко по-високо.

Джак извърна глава с неразбиращо изражение; дори не опита да спре обърканото си мигане.

– Имаш какво по-точно в предвид с това?

– Че е време за мен да тръгвам, Джак.

– Под „мен”, сигурен съм, имаш предвид „нас” – изсъска Ключалка. Застана близо до ръба на нервите си с последната приумица на времевоя и стисна здраво юмруци, за да не излее гнева в гърдите си в това съвсем неподходящо време на това неподходящо място.

– Не, приятелю. Този път имам предвид само и единствено себе си.

– Чармър. – Равно и търпеливо. Джак си повтаряше, че може да се справи с това. Беше само поредната проява на безразсъдно геройство. Чармър имаше подобни епизоди, нищо ново, нищо невиждано. – Чармър, не можеш да ме оставиш тук. – Опита да изиграе картата със страниците, с паметта, ала докато се осъзнае, мъглата погълна Чармър, оставила един ключар сам без своя времевой.

Джак Ключалка потри лице с ненужните си празни длани. Вратът го заболя да върти глава и да търси. В мъглата не виждаше нищо. Всяка крачка напред беше ново откритие; и старо познание на все същия студен бял под в хангара. Вдигна глава и погледна нагоре, поредното голямо нищо, закрито от облак гъста бяла мъгла. И наоколо беше тихо. По-тихо, отколкото той признаваше, че може да понесе.

Часовниците бяха спрели. Никакви стрелки не помръдваха и нищо не тиктакаше вече в мъглата. Нещата се променяха; приятелите си отиваха; времето не спираше за никого. Освен за Чармър. Чармър беше времето. И с мълчанието на часовниците си отиваше и споменът за него.

Джак пое дълбоко дъх един последен път. Звукът от чупене още отекваше в ушите му: натрапчив и суров. С всеки трясък тиктакането се забавяше. Ставаше по-тихо, отдалечаваше се с още няколко крачки. Чармър отдавна не беше притиснат зад гърба му и не изучаваше мъглата със свити очи.

Чармър го нямаше.

– Чарм? – повика го, уморен от тревога. Мъглата се залюля около него. Раздвижи се, усещаше я как го притиска в гърба като хладен дъх. Бавно започна да се вдига, пред погледа на ключаря светът се проясни. Той потърка очи трескаво. – Чармър?

Тръгна напред и разтвори вратите на хангара. Беше щастлив, когато ги видя. Разтворени, те пуснаха нощния вятър в огромното помещение. Той погна мъглата и я отнесе на раменете си безпощадно. Остави Джак притиснат до стената. С очи трескаво скачащи от място на място. Хангарът беше широка ниска зала, с двойка луминесцентни лампи на тавана и искрящи бели стени.

И все пак Чармър го нямаше никъде. Четири кръгли часовника бяха оставени върху земята. Счупени. И тихи. Джак събра каквито останки от себе си намери и отиде до часовниците. Трябваше да разбере какво се беше случило; трябваше да открие Чармър.

Събра часовниците, подреди ги един до друг пред себе си и се усмихна. О, дяволите да го вземат. Знаеше точно какво вижда и мразеше знанието си.

– Да го вземат звездобройците! – изръмжа под нос. Стиснал юмруци, той събра отново часовниците и изтича навън. Смътно си спомняше къде отвориха вратата с Чармър; някъде наоколо трябваше да е.

Като я откри, хвърли часовниците през нея. Чу ги как изтракаха на пода в овалната стая. Едновременно си отдъхна: да, тя още беше там и ги чакаше; но и изруга цветущо, защото да, тя още беше там и ги чакаше.

Чармър разбираше от часовници; той щеше да иска да разучи тези до последното болтче. На Джак не му вършеха особена работа в разгадаването на основния въпрос: къде беше Чармър? Не му се мислеше, че отговорът на този въпрос може да съвпада с отговора на друг, също толкова настъпателно терзаещ съзнанието на ключаря.

Кой уби Франко Албейда?

Чармър падна по лице в сивата болнична стая. Луната се процеждаше в самотен лъч през единствения и твърде тесен прозорец високо на стената. Светлината стигаше колкото да очертае бегло металната конструкция на легло и коленичилата фигура на земята до горната му част.

Както падаше, времевоят се прекатури през тялото на коленичилия мъж и двамата удариха пода. Единият съставящ правата си стойка значително по-бързо. Основна причина, че Чармър крайно неграциозно се приземи върху главата на (явно) нечий пациент, беше не някакво близкостоене до него, а фактът, че той падна от кръглата стая, заключена на възможно най-безопасното място в света им – в разбъркания ум на един луд. Същият онзи луд, който седеше с треперещи ръце не далече от времевоя, още преплитащ дългите си крайници в опити да стане. Истинският свят му удари шамар, връщайки се веднъж около него с цялата си превъзходна лудост.

Времевоят – осезаемо раздразнен от лошото си приземяване, се поизтупа и пробяга с поглед стаята преди още да е възвърнал напълно способността си да седи. Гледайки наоколо, той заключи две много важни неща: първо, беше се измъкнал от кръглата стая, от която с Джак опитваха да избягат с дни (но това измъкване беше силно вероятно в следствие на някаква голяма грешка в нечий план); и второ, и много, много важно, съществото на кълбо до леглото беше кожокрадец. Изгубил ума си, ужасен от съществуването си кожокрадец.

Като видя бръснача в ръцете му, Чармър повдигна вежди. Доближи се без изобщо да се церемони. Представи си как Джак гледа отдалеч. Сега той би внимавал да не прави резки движения; нищо, което би подразнило видимо нестабилния мъж. Самопровъзгласилата се жертва седеше на колене на пода на болничната стая. Бялата престилка на кълбо в скута му; разкъсана и оцапана с течността от спринцовките. Той вдигна оцъклени очи; стъкленият му поглед гледаше Чармър с недоверие.

– О, не бъди глупак. – Той се наведе до мъжа, намести шапката си така, че да се виждат разноцветните му очи. Жълтите им ореоли едва личаха сега в потъмнелите ириси. – Срежи улнарната артерия. Една обикновена дупка стига. Повече кръв, по-ярка, за добри снимки във вестниците, и ще те довърши по-бързо. Наистина ли искаш да умреш в мъка от собствената си глупост?

Той се задави с някакъв неясен гърлен звук. Гледаше в тъмнината на стаята като че от там всеки миг би се появил спасителят. Господарят на разбъркания му ум. И в различни значения и разбирания на горе написаното, той очакваше някой съвсем реален и съществуващ. Някой, който Чармър подозираше, че вече седи някъде в тъмните ъгли и наблюдава тихо и кротко.

– Покажи се, Ана. – Чармър се изправи над тялото на треперещия кожокрадец, бръснача между прибелелите му дълги пръсти. – Не се вживявай в ролята на Торбалан.

– Значи си разбрал.

– Естествено. За толкова ненаблюдателен ли ме имаш, наистина?

Ловецът на глави се засмя: мек, уклончив тон на съгласие; звучеше сякаш не вярва на ушите си.

– Да чуем изложението на злия ти план и да се приключва. – Чармър подмяташе бръснача в ръце. – Ще има ли смях за настръхване на кожата? Специални ефекти? Нинджи? Знам, че си падаш по драмата.

– Така е. Но не сега. Ти си достатъчно голяма драма, стигаш за двама ни. – От сенките край вратата, някъде между металното нощно шкафче в долната част на леглото и ключа за лампата, се появи високата тънка фигура на Ана. Косата ѝ беше прибрана в кок, костюмът гладък, прилежно наместени ръбове, лъскави перлени копчета. Трите ножа, двете бойни звезди и камшика направо не си личаха отдолу.

– И?

– Да, естествено. Няма да те нападна, ако това очакваш.

– Имаш си приятелчето си тук, за да ме напада. Ти ще ми задаваш въпроси, ако съдя по изражението ти. Скучни, глупави, елементарни въпроси.

– Всеки има въпроси за теб, Чармър.

Времевоят скръсти ръце, острието увиснало между пръстите на дясната му длан.

– Откакто чухме за теб, всички искат да те видят, да те тестват, да те изучават. Ти си легенда, чаровно момче, ти се отцепи от колонията, изведе своя любовник от родната му книга. В името на Библиотеката, не знам дали трябва да се чувстваш като извънземно или като у дома си в тази лудница.

– Аз съм вашият герой, голяма работа.

– Ти не си герой! – Ана изведнъж изкрещя. – Ти си грешка в системата. – И в миг гласът ѝ отново беше спокойният, смирен тон на пълна увереност.

– Сякаш някъде по трасето има разлика.

Тя пое дълбоко дъх.

– Харесва ти, нали? – Разтегли устни в доволна усмивка. Хаотичният блясък в очите ѝ напомняше на Чармър за дните, когато взривяваше сгради и танцуваше в отломките, за да разсее достатъчно от жителите по страниците, за да си свърши той работата и да се плъзнат през съдържанието незабелязани.

– Малкият ти театър? Не съм убеден, че отговорът е положителен. Джак много се изнерви от спането на пода.

– Знам, че ви липсва вашето легло.

Чармър се подсмихна иронично. Ръцете му се намериха в джобовете. Бръсначът рязко тупнал на земята в краката му, застъпен от върха на прашната му обувка.

– И какво? Как го накара да погълне червеевата дупка? Как ни натика в ума му?

– Прекалено лесно, всъщност. Аз ще задавам въпросите обаче. Само аз.

Повдигнати вежди и тиха усмивка на лицето му последваха нейното оттегляне до единствения стол, поставен самотен в центъра на стаята под случайно процеждащ се лениво през решетките лунен лъч.

– Как?

– Фейт Аделайд. Наистина ли? – Той се засмя суховато. – И после детективът. Никой глупак с всичкия си не би позволил на Джак и мен да минем за детективи. Сериозно. При това, появяващи се от нищото. Опитвал съм тоя номер, не става. Не и толкова… случайно.

– Добре. Схвана, че ти напомням за Франко. Това беше елементарно.

– Джак не се усети.

– Той е пълен идиот. – Ана махна раздразнено с ръка. – Наивен глупак, който е тръгнал от някоя приказна история за принцове и нимфи. Имало ли е нужда от нещо специално, за да го накараш да тръгне? Или просто светна с фенерче и той изпадна в пристъп на възхищение от невероятния ти технически прогрес.

Чармър завъртя очи с досада.

– За какво беше всичко?

– Той – пръстът ѝ посочи кожокрадеца на пода. – искаше отмъщение. Аз – нокътят ѝ я одра. – исках да те видя. Исках да разбера кой си наистина. Кой уби Франко, за да се пръкнеш ти. Но тогава ти изскочи с тая глупост: Чармър. – Изпръхтя недоволно с устни, сплитайки пръсти над кръстосаните си колена. – Това не е истинско ти име, нали?

Той само повдигна рамене.

– Не би го казал, ако беше истинското си име. Не би го споделил. Не би пътувал под него… но той е твой, той е най-ценното за теб. Не би му казал име, което не е твоето, наистина твоето.

– Никога не знаеш. – Толкова му хареса как очите ѝ святкаха при жеста, че отново повдигна рамене, игриво и самодоволно. – Никога няма да знаеш. Изяжда ли те отвътре?

– О, не. Напротив. – Тя се усмихна широко. И плашещо.

– С какво ще ме заплашиш? С добрия кожокрадец тук зад мен? Той е счупен вече, Ана. Тази играчка вече не става за игра. Опасна е.

– За теб може би.

– Не и колкото за теб. – Чармър намигна едва доловимо. Усмивката играеше на крайчетата на устните му, засенчена в заплашителната нотка на очите му. Захабеното изражение на Ана не трогна и атом в съществото му. – Виждаш ли, ти си го накарала да погълне червеева дупка. И то не каква червеева дупка, но вродена у пръстите на ключар. Кръглата стая, която съзнанието му затвори около нас, около Джак и мен, тя го е подлудила, Ана. Повече, отколкото можеш да си представиш.

– Мога да си представя лудостта. Виждам я често.

– Не и както сега. Не и както тук. Виждаш ли, ти не познаваш кожокрадците както аз. Не знаеше слабостите им. Не знаеш страховете им. Не знаеш, например, че умът ми е слаб. Лесен за промиване. Лесен за… разбъркване. – Той повдигна ръце пред гърдите си, като че държеше шейкър, и ги разклати бурно. – Твоят войн има само пюре в главата си досега. Минаха дни. Дълги, дълги часове, които ние бяхме в стаята и минавахме през вратите. Умът му е като каша досега. Ако не и мъртъв.

– Диша.

– Ментално мъртъв. Винаги ти е липсвала креативност. – Обърна глава, да погледне кожокрадеца над рамо. Съществото спеше на кълбо до рамката на леглото. Главата му, притисната в коленете, те обгърнати от хлабавата хватка на окървавените му ръце с разшити парчета кожа от дланите до лактите. – Защо Ема Тейт?

– Обичаш я много, нали? – Ана се засмя. – Разрових се из бъдещето ти. Бях в библиотеката преди време.

– Там ли се сети за мен? Там ли чу какво правя сега?

– Естествено. Там всеки чува всичко. Шумотевицата е прекалено голяма, за да не разбереш какви ли не неща, ако знаеш да слушаш внимателно.

Чармър предложи единствено недоволна крива усмивка в отговор.

– Не бързаш ли да се върнеш? Да разбереш какво следва?

– Не особено. – Времевоят се подпря на стената и кръстоса глезени. – Имам няколко идеи какво ще последва и все една от тях ще се окаже вярна.

Ана се засмя.

– Истината е, че не те искам тук. Случайно попадна извън главата му. Малка… разсейка в информацията. Това е всичко.

– О, значи има друго място, на което е писано да се срещнем?

– С мен, не; с него, да, особено различно от тук, в тази задушевна и депресираща обстановка.

Чармър склони глава в реверанс.

– Колко поетично.

– Спести си го. И се приготви, защото, когато те пратя там, където ти е мястото, той няма да седи на кълбо в краката ти, Чармър. Ще дойде и ще потърси отмъщението си.

Мъжът сви устни недоволно и повдигна рамене в очакване.

– Нека дойде. – Тогава челото му се смръщи. – Сам, нали? Да не очаквам гледачка с него или проходилка, защото ще е доста скучно, докато му помага да се бие.

Ана само изсумтя. Намери се на крака бързо, с едно елегантно, отмерено движение. Ръцете ѝ бяха на раменете му преди да може да реагира; от раменете пръсти се закатериха по ключиците, врата, лицето и главата му, докато не го обхванаха, в слепоочията и тила. „Врата!” изсъска и Чармър падаше.

Leave a Reply