В името на Библиотеката

Домът е мястото, за което копнее всяка разумна душа. Независимо дали е дом, където те чакат родители или любов; дали е дом, където удряш барабаните по цяла нощ без съседите да викат полиция; дали е дом, където разфасоването на тела е достатъчно дълбоко в земята, за да не чува никой крясъците. Домът е такова място, на което се чувстваш в безопасност. Мястото, към което тичаш, когато светът спре да се върти под краката ти. Пътят към дома за Джак Ключалка и неговият приятел времевой изисква отварянето на нова страница. Това, разбира се, не е нищо, затормозяващо ума на времевой, бил той и освободен без почести от служба на Библиотеката. Проблемът с прибирането у дома се корени другаде. Някъде дълбоко в ума на времевоя и всяка нова страница, която изтрива безпощадно спомена за Джак Ключалка от ума му, и оставя само празни петна, сиви спомени и дневник с изпокъсани стари писма, да му напомнят, че неговият единствен приятел е всъщност онзи странен непознат, който прескача страницата вкопчен в ръкава на сакото му, който носи един от часовниците му около глезена си и който има нездравословно влечение към елечетата.

С не много различни мисли Чармър отвори страницата онзи ден след който бяха излезли от затвора си в болния ум на кожокрадец и се намериха насред празна улица посред нощ. Тридесет страници по-рано от мястото, на което ги чакаше домът.

– Има милион страници, които чакат да бъдат написани, Джак. Защо не идем там? Защо да бързаме?

– Искам да се прибера, Чармър. Не ми се слуша.

– Защо? – Мъжът се тръшна на пейката до ключаря и сплете сърдито ръце пред гърдите си. Погледът му на очакваше задълба в профила на Джак настоятелно.

– Защото съм изморен от цялата тази лудост и защото ми писна да обикаляме по страниците. Не разбирам какво търсиш там. Не знам дали изобщо можеш да го намериш.

Чармър се намуси и сърдито извърна глава от своя приятел.

Тридесет минути по-късно отвори страница и двамата с Джак се появиха пред Окото в кралството в късен следобед. Колелото се въртеше бавно, кабините като десетки очи, наблюдаващи ленивото течение на туристи с разпънати карти на метрото.

Чармър погледна нагоре към високата конструкция. Домът му в момента преминаваше горната ос от колелото и съвсем мудно прииждаше към него.

– Време беше.

– Моля? – Времевоят извърна глава, напъхал ръце в джобовете си, и погледна неразбиращо към Джак. Уморената усмивка по лицето на Ключалка беше нещо познато, нещо, проблеснало случайно в ума му, и загубено отново. Като дума, увиснала на върха на езика му и упорито решила да не напуска устата.

– Джак Ключалка. – Той подаде ръка, да се здрависат. – Дневникът. Вътрешният джоб на сакото ти.

Чармър му се довери. Инстинктивно. Напипа малкия тефтер в сакото си и го извади, зает да прелисти набързо каквото имаше изписано по страниците. Не, че му трябваше много. Още на първата страница, на първия ред, в първото изречение, се състояха думите: Джак Ключалка е приятел.

– Ти си… – Разрови страниците, разпиля снимките измежду тях, разгъна рисунката от Имагинарния фест. Всичко събуждаше спомени, бледи, неясни, почти несъществуващи спомени в главата му. Имагинарният фест; сякаш беше в цяла друга книга. – Джак.

Мълчаливо отиде до пейките в близката алея и седна на ръба на една от тях. В скута му се разпиляха всички хартии. Прелистваше и четеше бързо, от време на време хвърляше по някой и друг несигурен поглед към Джак, неясно дали се страхува, или се надява непознатият му приятел да си тръгне. Джак му даде няколко минути преди да се доближи внимателно.

– Чарм? – Ръката му се отпусна на рамото на времевоя. В уплахът си той подскочи и се строполи на земята. Подви крака под себе си и се намести в тревата. На достатъчно разстояние от Ключалка, за да се подсигури, че няма да бъде докоснат отново. – Чармър, тръгвам си.

– Какво? – Той тъкмо надигаше глава. – Не!

Джак се усмихна тъжно. Уморените му очи се взираха в Чармър с носталгия. Двамата помълчаха преди времевоят да събере мислите в главата си. Изведнъж се намери с осъзнаването на самотата си. С осъзнаването на чутото. Джак Ключалка никога не можеше да го остави. Той беше негов приятел. Знаеше кой е Чармър. Наистина знаеше; и го харесваше заради това. Беше му приятел наистина, не защото авторът беше написал така и не защото в този момент Чармър се навърташе по тези страници. Джак Ключалка беше всичко и навсякъде. Сфера от гореща плазма и магнитни полета. Кълбо газ в звезден облак сред мастилена тъмнина. Аурора Бореалис и Марианска падина. 8848 метра нагоре в небето. Сляп и глух, и ням за всичко, което му се случваше: за раните, за страховете, за тъмнината, която ги обгръщаше. За забравата. За празнината в ума на времевоя.

– Не ме оставяй. – Чармър стана от земята, ръцете му висяха отпуснати до тялото; не знаеше какво да прави с тях и просто ги натика в джобовете си. – Моля те. Никой преди не се задържал толкова време с мен. Забравих… не искам… – Облиза долната си устна нервно. Отне му секунда да събере кураж за думите си. – Не искам да съм сам, Джак.

– Ти. Не. Ме. Познаваш. – Думите идваха накъсани от спазмите в гърлото на Ключалка. – Не знаеш нищо за мен.

– Знам, че ти си Джак. Джак Ключалка.

– Аз ти го казах. – Джак опита да се успокои; поемаше и пускаше въздуха от дробовете си дълбоко и бавно, методично. – Казах ти го току-що.

– Не само. Не.

Чармър инстинктивно посегна към вътрешния джоб на сакото си. Извади от там плик – пликове! Още пликове. Снимки на Джак, с Чармър, снимки в онзи дом, който се въртеше зад тях на Виенското колело и Чармър познаваше до последния таен ъгъл за криене на заети от тук от там дреболийки. Не помнеше мястото на Джак в този дом, но познаваше всяка стая, всяка мебел. Разгъна писмата и се усмихна. Усещаше очите си насълзени.

– Ти си ми приятел – изрече дрезгаво. Стискаше бележника и писмата в дланта си. – Ти си моят най-добър приятел. И си бил с мен навсякъде.

– Не можеш да си сигурен.

– Ти си Джак Ключалка! – Басовият глас на Чармър властно го прекъсна. Той се доближи бързо. Златисточервена къдрица паднала в очите му; същият какъвто го помнеше от предишната страница – с различните очи със златни ореоли, рижава коса и вид на изгубено дете. – Ти си единственото нещо, което не помня. И за да те имам, всеки път трябва да те забравям.

Джак преглътна трудно.

– Или да спреш да бягаш, Чарм.

– Да спра да… – На лицето на времевоя се появи учудено изражение; почти изненада. – Не мога да спра.

– Аз не мога да продължа.

– Но ти… – Спря се сам.

Каквото и да кажеше, би било безсмислено. Джак можеше лесно да го контрира с елементарно повърхностен довод за желанието му да има компания, не да има компанията на ключаря. Разбира се, това би било пълна глупост, тъй като Чармър не се разбираше с хората просто ей така. Всъщност той не се разбираше особено с хората, тъй като те не притежаваха енергичността, нито личността на Джак. Разбира се, че Чармър нямаше да иска някой друг, той искаше Джак, ала в своя малък светоглед, Ключалка нямаше да проумее този факт и щеше да се захване за много по-лесно обяснимото. Хората просто обичат да бъдат жертви, нали? Чармър изсумтя и отметна още няколко потенциални реплики от ума си. Всичките бели нимфи да му дойдат на помощ, представа нямаше какво се очаква да каже, за да разубеди Джак да си отиде. Каквото и да става, трябваше да го задържи на страницата. Намереше ли път назад веднъж, Джак щеше да е завинаги загубен от паметта на Чармър, следователно и от досега на ума му.

– Ти си абсолютен глупак – заключи накрая и кръстоса ръце пред гърдите си.

Ключарят премига на парцали.

– Моля?

– Чу ме. Ти си. Абсолютен. Глупак.

– Добре. – Джак издиша яростта в гърдите си. – Разбира се. Това е… добре. – Стиснатите му юмруци не помогнаха да се успокои. Само концентрираха яда му вместо да помогнат да го разпръсне и да се отърве от желанието да се нахвърли на Чармър. Много редове бяха минали и много врати се бяха затворили от последния път, когато думите не стигнаха и двамата се намериха на земята, заети да чистят раните на другия. Същите рани, които сами бяха отворили.

Вратата се появи пред него без да я търсил. Красива дървена рамка, с гравирана табелка „сем. Джордж и Руина Грифит”. През шпионката мигаше сиво око. Окото от шпионката на червената врата в кръглата стая. Джак щеше да познае това око навсякъде; не знаеше защо, но знаеше, че е така. Бравата изтрака и потрепна. Той хвърли бърз поглед към Чармър. Студеният израз в очите му го ядоса още повече.

– Не отгръщай страницата.

Вратата се тръшна зад гърба му, оставила Чармър пред Виенското колело тъкмо на време, когато кабината с тяхната врата се появи и ключето в джоба на панталоните му се оживи.

Авторът се усмихна лениво. Очите му проблясваха с онзи мек тон на забрава, в който всеки писател дави мъката по унищожените под пръстите си животи. Джак ненавиждаше този поглед; той навяваше в ума му ония мисли на отчаяние и самота, когато виждаше как Чармър преминава страницата с крачка – лека като памук – и забравя завинаги всички техни спомени.

– Благодаря ти, че си тук, момчето ми, ала не е времето ти. Нито страницата ти. – Авторът потърка с пръсти клавишите на пишещата си машина на масивното бюро. Разхвърляни около писалището му листи покриваха земята като бял килим от мъртви звезди. Всеки изхвърлен лист се разпиляваше сред братята си и бавно падаше. Веднъж докоснал земята сред море от мастило и зачеркнати думи.

Ръката му посегна към разделителя. Оставен беше на същата страница, на която Чармър сега го чакаше да се върне. А той дори не знаеше защо е дошъл.

– Само да си пипнал разделителя, ще ти пипна лицето с юмрука си.

Авторът повдигна очите си със същата уморена нотка на безразличие. Джак колебливо реши да се доближи. Стъпките му бяха леки, ненаписани още и без следи по страниците. Ала какво значение имаха страниците сега? Яростното му движение отнесе листите по писалището: сипещ дъжд от мастило и хартия – думи, изречения и знаци, подредени в консистенция на постоянен мрак. И пътеки, увиснали в нищото; право в черния мрак на безразличието на уморения авторов ум, решил да довърши изречението друг път и застопорил нечий живот в стоп кадър, вън от плана на цялостния, вкупом задвижен живот на общото.

– Прекрасно. – Той огледа разпилените страници със свити в тънка черта устни. Сплетени на възел пръсти се стегнаха до побеляване в последния му опит да сдържи нервите си. Ала Джак знаеше, че авторът няма да си позволи да изгуби контрол. Не и пред него.

– Не можете да ни контролирате. Не можете да контролирате и него. Не сега. Не никога. – Ключалка стисна юмруци до бедрата си преди да се подпре на тях на ръба на писалището. Не беше много висок, но достатъчно, да се надвеси застрашително и да изгледа създателя си изпод тежките си клепачи. – Не му е мястото да гони главни герои по страниците на глупави измислици. Мястото му е на всеки ред. На всеки проклет ред! Заслужава… – Усети как се задушава и удари с юмрук в писалището. – Заслужава своята история.

Писателят скептично сключи вежди. Пълна заключена поза. Джак като че ли беше забравил да играе картата си с малкото авторово обещание да остави Чармър да върви необезпокояван. Ала яростта го обзе по-бързо от здравия разум.

– Той е времевой, Джак. Създаден е да опира главния герой преди да падне, не да застане пред него и да заеме мястото му. Той не чувства. Той просто обича да бъде различен. Иска да е интересен; винаги е копнял за внимание. От създаването му нещо в него е различно: от дете плаче по-често от другите, смее се малко по-силно, очите му виждат малко повече, защото шават непрестанно. Ти си само отдушник на това внимание: даваш му нещо, което не е създаден да притежава. Като фантазия, излязла от книга. Можем спокойно да кажем, че ти си любимият му герой от любимата му книга, но всеки пораства, Джак, и книгите от детството ни не са това, което някога са били. Ти също няма да бъдеш. Един ден. Не сега. Но някога. И ти все някога ще се умориш, ще си идеш, ще умреш. Ние винаги ще сме тук и ще го чакаме. Библиотеката, Джак, няма нужда от оръжия. Нито от войници. Вие всички сте едни и същи 30 букви, наредени по онзи начин, по който ние сме ви позволили. Той го разбира. Може би трябва да опиташ да го разбереш и ти… макар да е трудно, да. Ти си само герой от книга. Нямаш място на страниците на другите.

– Но съм тук – твърдо рече Джак, стиснал юмруци до бедрата си. Беше убеден, че е на мястото си и никой не можеше да му каже обратното.

– Тук си. Така е. Но не винаги ще бъдеш.

Джак стисна яростно устни. Прокле се до последната клетка на съществото си, задето отвори вратата, която авторът угодно беше пратил в дланта му, за да го улови в капана си. Ключалка правилно подозираше, че във всеки един момент можеше да потърси брава – и щеше да намери, ала нуждата да се бори беше по-силна. И Авторът го знаеше. Такъв го беше създал и такъв го искаше, за да играе послушно на конците си, когато пръстите на кукловода танцуваха на пишещата машина.

– Какво мислиш би искал той? – Авторът се изправи на стола си. Гледаше го изпитателно с настоятелните си очи. Имаха странен цвят. Необичаен. Не като тези на Чармър: омагьосващи и изписани за страниците на книга; не. Тези очи бяха студени и далечни, самотни по един мазохистично самодоволен начин. Изолацията му се харесваше. Библиотеката обичаше. Заравяше се в дълбините с думите на героите си, на своите послушни кокетни кукли. – Би искал света, Джак Ключалка. Чармър не е създаден да бъде обикновен. Да бъде някакъв главен герой в някаква книга. Не-е. – Той поклати глава. Закръгленото му тяло се изправи от креслото зад писалището и той заобиколи, доближавайки са бавно до Джак. – Чармър е написан, за да завладее света, Ключалка. За да владее вселената. Да стъпи на всяка звезда. Да диша въздуха на всяка планета. Да остави следата си по всяка страница. Всеки главен герой потъва с книгата си, Джак Ключалка. Искаме или не, това рано или късно се случва. Чармър не заслужава това. Не заслужава до бъде забравен на някой прашен рафт в Библиотеката за този, който се ровичка в Архивите, да го открие. Той е всичко и навсякъде.

– Не искам да владея света. Искам апартамента на Окото. Кабината с моята врата. И Джак. Без Джак е самотно.

Двамата мъже рязко се обърнаха при звука от познатия натрапчив глас. Той изпълни стаята. Обиколи я с плътен кадифен тембър. Разля се около тях и Джак отпусна стегнатите си рамене. Усмивка си проправяше път до устните му. Преплувала сред морето от ужас, вкоренен от думите на автора.

– Момчето ми…

– Не. – Странно твърдият тон на Чармър улови автора му неподготвен. Той ококори очи за миг преди да се окопити.

– Дошъл си тук да си вземеш ключаря? Колко грижовен си станал напоследък. – Усмивка се залепи на лицето му, прекалено слаба да достигне очите. – Той избяга от теб, не за да го последваш.

– Джак е идиот, но никога не оставя вратата открехната след себе си. Познавам знак като го видя.

Ключалка смръщи вежди. Смътно опита да върне минутите назад и да си спомни какво се случи с вратата. Дори не помнеше прекрачването на прага, всяка мисъл беше изчезнала от ума му с думите на автора. Спомни си заялата брава и ругатнята му като тръшна вратата, усещайки я как се отвръща назад и увисва на пантите. „Открехната” беше силно, силно, силно преувеличен израз. Типичен избор за устата на Чармър.

– Библиотеката, знаехте ли за Ханта-Анна?

– Ние знаем много неща, Чармър.

Времевоят се усмихна злобно.

– Изпуснала се е от радара ви. Толкова сте заети да се борите с гласовете в собствените си глави, че реалността е вън от въпроса.

– Анна е чисто и просто грешка. Пропаднала е от погледа ни. Скрила се е, ала за кратко. Вече всичко е ясно и нейното наказание ще бъде безмилостно.

– О, безмилостно. – Шапката беше свалена от главата му и завъртяна около показалеца. – Ще я затворите на някоя страница? Ще чакате да се появи някой достатъчно глупав времевой между редовете и да я спаси, иначе казано.

– Да я убием би било излишно силно наказание.

– Тя опита да ни убие! Заключи ни в главата на болен кожокрадец. Злоупотреби със системата… измами и…

– Колко иронично. Ти да говориш за злоупотреба със системата.

Очите на Чармър обиколиха тавана на стаята с досада. Хапеше бузата си, за да не избухне в пристъп на ярост.

– Бях освободен от длъжност с честен и почтен договор.

– Зная.

Авторът бръкна във вътрешния джоб на сакото си и като от магическа дупка извади навитото руло и го разпъна: дълго десетина метра и изписано с ненормално стриктните клаузи, сверявани от Заместник писаря, заместник заместник писаря, юридическия секретар и секретаря на печатницата, откъдето плъзваха тия свитъци, дадени в ръцете на всеки млад времевой за изучаване и прочитане в нощта преди полагането на клетвата. В договора на Чармър имаше само едно единствено различно нещо от договорите на всички други времевои. Наместо „Акт на присъединяване” в първите редове се четяха думите „Отлъчване без почести”. Не, че Чармър наистина беше отлъчен. Думите обаче, в Библиотеката са на висока почит. И няма друг такъв стимул като респектиращите думи. Затова Чармър беше „отлъчен”, а не беше избягал от затвора си. И беше „акт”, а не принуда, обстоятелство или нужда. Или глупост. Чармър вече не помнеше защо е застанал в редиците на времевоите, но упорито смяташе, че глупостта има роля на огромен и значителен фактор.

– Но нямам време за вас сега. Ще ви оставя в стаята. С машината. Знам, че не трябва, но те обичам толкова много, синко. – Ръката му потри тила на Чармър с отчаяна носталгия, привидно изписана на лицето му. – Може би ще разбереш какво означава да имаш дълг, ако веднъж застанеш зад клавишите и опиташ да…

– Не! – сурово отсече мъжът.

– Дай шанс на добрия си приятел тогава. Може би той ще се прояви по-мъдър от теб. По-умен. – Тонът му омекна и се снижи едва доловимо. – По-полезен.

Чармър си постави за задача да не прояви никаква емоция. Не можеше да отрече, не пред Джак. Щеше да изглежда не само като че ли се съмняваше в него, а и като че ли смяташе себе си за някой с превъзходства. О, драконите да го вземат. Не можеше ли вече Джак да изгуби контрола си и да разбие носа на автора? Кървавият хаос винаги помагаше на ума на Чармър да работи по-лесно, по-бързо, по-прецизно. Тишината и насоченото в него внимание го влудяваха.

– Нямаме нужда от мастило.

– Наистина? – Изумление и повдигнати вежди споходиха спокойния мъж. – Дори ако можете да пренапишете всичко? Да върнете десетките забравени моменти в главата ти?

Времевоят стисна устни.

– Как? – изсъска лютиво.

– Шшт. – Авторът намигна. Завъртя се около тях и ги задмина с лека, танцувална стъпка. На лицето му играеше фанатична щастлива усмивка. От онези усмивки, които виждаш на лицето на лудия, мигове преди последната инжекция да потъне в кожата му и концентратът да се разпръсне. Блаженото щастие преди съня да настъпи и клепачите да натежат. Преди да се предаде напълно.

– Как?!

Тъмният силует изчезна и Чармър стисна юмруци до бедрата си.

– Сядай и пиши, Джак. – Посочи яростно машината и изръмжа. – Искам си спомените. Искам те обратно в главата си.

Джак се изкикоти тихо.

– Това звучи малко откачено.

– Джак…

– И фанатично.

– Джак!

– Но ти си си ти. – Той се усмихна несигурно. Паниката в гласа на времевоя изпрати нервни тръпки по гръбнака му, докато се настаняваше в креслото зад писалището и раздвижваше пръстите си. Страхуваше се да удари клавишите и щеше да се тутка като намери за добре.

Листът пред него беше бял. С изключение на три думи: пиши, Джак Ключалка. С точката след тия думи, листът оставаше неизмачкан и бял. Снегът от хартия хрущеше под обувките на Чармър. Зает беше да кръстосва стаята сега; нервен и ядосан, едновременно, както и нетърпелив да чуе Джак да разказва миналото в главата му.

– Пиши, драконите да те вземат! – измрънка нетърпеливо след още някоя и друга минута. – Пиши. Искам да знам. Имам нужда да…

Джак тихомълком облиза устните си. Пръстите му трепнаха над клавишите.

– Не всичко ще ти хареса.

Тишината се проточи секунди. Чармър преглътна, неловкото мълчание отекваше като ехо в главата му. Отиде бавно до писалището и седна на облегалката за лакти от дясно на ключаря.

Джак го потупа по рамото с усмивка. С опакото на дланта си изтри саждите от челото му – бяха полепнали от сблъсъка с кожокрадеца. Дъхът от въздишката му достигна Чармър и погъделичка врата му. Той се обърна леко, извинение се четеше в очите му. Джак изпита някакво облекчение, колкото и странно да беше, времевоят рядко изглеждаше като готов да сипе извинения. За пръв път обаче, ключарят осъзна нещо много важно в приятелството им с Чармър.

– Няма нужда да се извиняваш – изрече гърлено, дрезгавината в гласа му можеше лесно да се сбърка с опитите на някой да се пребори със сълзите си. Джак го осъзна и мигновено съжали задето беше викал толкова тази вечер. – Никога.

Чармър изглеждаше изненадан. За миг на лицето му се появи изражение на спокойствие, после като че ли намигна заговорнически, ала бе така бързо, Ключалка не можеше да е сигурен какво е видял. Сред прахоляка и дима от пожара не вярваше на очите си, повече отколкото вярваше на търговец на звезден прах.

– Запомни това следващия път, когато ти разлея чая в обувките – подразни го времевоя. Хапеше долната си устна; сигурен знак за лоши мисли в главата му. Като нищо ей сега щеше да предложи да отидат на лов за дървесни гноми.

Джак се засмя. Закашля се – димът насъбрал се в гърлото му дразнещ и натрапчив, ала невидим за съзнанието му.

– Добре. Какво искаш да направя?

– Напиши нещо. Искам да видя… искам да видя какво ще се случи.

Кимване и тихо трополене по клавишите. Пръстите на Ключалка удряха систематично и упорито върху черните лъскави букви. Мастило се отпечатваше върху листа с всяко натрапчиво чукване. Чармър усети искри по въздуха и се огледа. Около им тапетите придобиваха тъмен, прогорен цвят. Ъглите им се завиваха, изпепелени от прояждащ огън. Появилата се на писалището табакера с инициали ДжК отнесе вниманието му от тапетите. Джак се засмя тихо.

– О, колко жалко, че не помниш тази табакера. – Вече се смееше с глас, макар и да опитваше да не издава веселието си прекалено явно. – Никога няма да забравя как я напълни с ром и я плисна в лицето на Зариел.

Чармър се усмихна сухо. Понякога помнеше много неща, в които Джак просто отсъстваше. Друг път не помнеше нищо.

Двамата драскаха за кратко по страницата. Намериха друг лист и Чармър остави няколко бележки. Смееше се, защото не искаше да изпитва други чувства. На третия лист, който сложиха в машината, времевоят сръчка Джак с лакът.

– Напиши спомените в главата ми. Върни ги.

– Не знам дали мога, Чарм.

Джак нервно нагъна листа с бележките им и няколко написани от автора реда и го напъха в джоба на елечето си. Не знаеше защо, но изпита нужда да го задържи. Трябваше му нещо, каквото и да било. Понякога имаше чувството, че спомените в главата му започват да избледняват: малко и издайнически лениво, ала ставаха все по-бледи и все по-мъчително остарели. Де да знаеше колко пъти после щеше да препрочита хартията в джоба си. Щеше да я сгъне по-усърдно и да се грижи за нея по-добре. Нямаше да я остави намачкана и забравена със седмици преди отново да бъде открита, при това напълно случайно, малко преди времето за пране. Почти унищожена и пак върната в ръцете му.

– Разбира се, че можеш. Напиши им да се върнат. Не ги разказвай. Просто…

Огънят пламна директно в скута му. Чармър изкрещя и се отхвърли назад. Падна по гръб, на сантиметри от второто огнище. Джак се откъсна от клавишите и обърса с опакото на дланта си сълзите, потекли от очите му. Блъсна машината на земята, глух за звука от чупене и разпилени клавиши. Отиде право при времевоя и го прегърна силно в паническите си движения. Повдигна го, макар и с трудност, и го блъсна настрани. Заобиколиха писалището с накуцване, примрели да се отдалечат на безопасно разстояние от огъня. Той пламваше на всяка крачка, която Чармър взимаше, и гореше под подметките му като жив.

– Листите! – беше последното нещо, което времевоят успя да откъсне от устните си. Протягаше ръка към писалището, докато Ключалка го хвърляше през вратата, отворен насред нищото, и едва съумя да го последва, преди огънят да се разгори съвсем, оставящ на мястото, на което до преди секунда Джак беше придържал времевоя си превит на две, черна пропаст между страниците: безжалостна дупка насред редовете, прогорена и изтрила от времето всичко казано и чуто. – Джак, машината!

– В името на библиотеката, обичам те, но точно сега изпитвам силно желание агресивно да счупя краката ти.

Двамата седяха насред непознат на инстинктите им парк и гледаха през увисналата на пантите врата как страницата от другата страна изгаря. Скърцането на стъпки и ударите по пишеща машина заглъхнаха в шума от разпадането на мебелите и трептенето на хартията, докато огънят я разяжда.

Чармър плъзна пръсти и ги сплете с неговите. Главата му се отпусна на рамото на Джак, зарови се до врата му и вдиша миризмата на засъхнало време по ревера на сакото му. Джак го гледа няколко секунди. Главата му скоро се отпусна до тази на времевоя. Двамата поседяха кратко, вслушани в уникалния звук на мълчанието на другия. После стенаха, изтупаха се и затвориха вратата.

– Написа ли нещо изобщо? – попита тихо Чармър. Отчаянието в гласа му доловимо лесно като тъмния му баритон сред море от звуци.

– Да.

В очите на времевоя проблесна надежда. Извърна глава и впи настоятелните си очи в Ключалка, нетърпелив да чуе.

– Е? Какво е? – Потри ръце и после главата си, сякаш чакаше спомените да го връхлетят като гръмотевици. Гледаше небето и звездите, безмълвното им мигане в нощта не го успокои или раздразни. Не му причини никаква емоция. Не и днес. Когато можеше да е най-важният ден в живота им с Джак. – Кажи ми. Хайде. Кажи ми.

– Написах, че бягам с теб, Чармър. Не след теб. – Ръката му се отпусна на рамото на времевоя и двамата размениха малки усмивки. Чармър изглеждаше позитивно разочарован. – Бъди така добър сега, и ми кажи знаеш ли къде сме. Бих изпил чаша чай, а наоколо всичко изглежда много, много неблагоприятно за приготвянето на хубава чаша и намирането на парче пай.

Leave a Reply