Въведение

Всяка хубава мистерия започва с неразгадаемо престъпление.

За Джак Ключалка хубавата мистерия започваше с щастливата широка усмивка на един самоволен времевой. И проскърцването на отваряща се врата, разбира се.

 

Аз съм Джак Ключалка и който и идиот да пише тези начални изречения в кратките си истории за мен и моя времевой, е кръгъл идиот. Съжалявам, Чармър е до мен, не съвсем прилично от негова страна е решил да допише незавършеното начало на изречението ми. Вероятно е добре да започна с няколко твърдения:

Времевоят не е мой. Ако някой си го разпознае, МОЛЯ ВИ, елате си го приберете.

Не съм наистина огромен почитател на неразгадаемите престъпления. Това е по вкуса на Чармър (времевоят, сещате се). Като се замисля; това не е и точно по неговия вкус, но пък ако му предложите а) почивка в градината и чаша топъл чай и б) тройно убийство и чаша топъл чай, не се учудвайте, когато избере второто без да се колебае много.

Чармър не обича да седи седнал.

Нито да мълчи. Чармър мълчи толкова рядко, колкото дурмеец спазва добрите маниери при среща с кралицата. Това сравнение не е добро. Дурмейците изконно не притежават добри маниери. Как така биха имали редки случаи, в които да ги… „спазват”? Не особено учтиво, Чармър. Знам, че четеш над рамото ми; спри да дописваш, докато свалям чайника от котлона.

Като са ви ясни основите, може би искате да знаете защо четете моите думи, не думите на моя автор? Или те са едно и също, питате се, ала за мен не са. За живият, дишащ, ходещ Джак Ключалка моите думи са си мои, неговите – негови. И всъщност не зная дали страницата няма да бъде изгорена преди книгата да се затвори и времето от редовете по тия страници да изтече в континуума, ала ще я напиша: моята страница, за да знаете, че Джак Ключалка е точно толкова истински, колкото сте вие и…

Моля ви, не отгръщайте страницата. Всяка нова страница е един загубен спомен с Чармър и всеки загубен спомен с Чармър е забравени приключения и усмивки. И нищо наистина не е същото, когато е без Чармър. През страниците ще се убедите; ние ще ги забравим – той поне; той забрави всички ни и накрая; ала времето с един времевой е налудничаво точно толкова, колкото най-добре пазените ви тайни.

Не е нормално, в нашия свят нищо не е „нормално”. Но честно да ви кажа, да си нормален е много, много скучно.

О, и забравете онова начално изречение 🙂

Чармър…

Ето ви нещо друго.

 

Джак Ключалка седеше на бюро в стая. И набираше на пишеща машина.

Това, ако бихте извинили своеволието ми, беше най-важният момент в целия му живот.

Leave a Reply