Те идват тук, за да умрат от скука :: “Къщата на фуриите” от Маделин Ру (ревю)

“Къщата на фуриите” от Маделин Ру е готическа история за млада ирландка, която намира пътя си до мистериозно имение, “Ветровала”, където я очакват по-сериозни предизвикателства от тежки сребърни подноси и горещи чайници. Най-голямата изненада за читателите е в това колко много ще ги разочарова историята на Луиза Дитън.

В РЕВЮТО СЕ СЪДЪРЖАТ СПОЙЛЕРИ ЗА КНИГАТА!

Главната героиня ни е представена за няколко страници като бедно изстрадало момиче, което е принудено да живее само на улицата и да проси, да изпълнява евтини номера на гледачка и на дребен джебчия, за да се прехранва.

Доста бързо след началото на книгата и само една сцена с главнага героиня в този неин образ, тя бива „спасена“ от мистериозна старица, която я кани да пътува с нея с обещанието за работа и покрив над главата.

За краткия период, в който сме видели главната ни героиня да живее в нормалния си хабитат на бедност, ние не научаваме особено за нея. Изключение правят някои повърхностни, общи бележки, които можете да прочетете във всеки роман с горе-долу сходен сюжет. С развиването на книгата героинята не расте, не се променя. Страница след страница, глава след глава сме принудени да четем една и съща морална битка.

Интересна морална битка,

несъмнено, но повторена отново и отново без да помръдне от началната точка на конфликт създадена в романа: Правилно ли е да се наказват злите? Морално ли да убиваме убийци? Имаме ли право да убиваме убийци?

До средата на книгата тази дилема се разкискваше особено много, но без никакво задълбочаване. От там насетне дилемата присъстваще на заден фон, без да се споменава особено – тук изключваме случаите, когато това беше удобно за сюжета.

Главната героиня отказва да приеме случващото се във Ветровала,

бяга от него – или поне опитва по всякакви инфантилни и нелогични начини – но никога не разисква и не размишлява по-задълбочено над случващото се. А това е една особено интересна философска тема, която би направила книгата далече по-стойностна. Ако естествено, беше някога изобщо задълбочена, а не просто спомената тук-таме, когато трябва да се случва драма.

Това е книга с тема за възрастни, написана за деца

Стилът на писане на авторката е, в най-добрия случай, подходящ за предюношеска литература. Дори тогава обаче ми се струва като не особено добро решение това заглавие да се показва на деца като пример за литература.

Във всеки случай обаче, как едно шестнадесет годишно момиче (поне на толкова разбрах, че е героинята, не мога да кажа, че наративът е бил собено ясен за много от нещата в нейния живот) ще се справя с такива сериозни теми като смъртното наказание, обществения съд и редица други тежки морални дилеми.

Които са удобно оставени на заден фон пред дилемата за магическите способности на очарователния, но мистериозен собственик на Ветровала.

Който никога не излиза от офиса си, скрит дълбоко зад привличащата Луиза зелена врата, но щом тя се оказва в напълно несъществуваща, нелогична и направо смешна опасност (обвинена в убийство, което видимо няма как да е извършила), той се появява героично на горния етаж и предизвиква изненадата на всичките си служители.

От две срещи и нейното нагло поведение, тя със сигурност го е очаровала. Защото тази книга е от онези. С тропата „невзрачна, но всъщност супер привлекателна в очите на най-готините момчета наоколо“. Мислех, че този троп е умрял със „Здрач“, но явно не. Още рита и се бори за място в литературата.

Също така тук е добро място да спомена за присъствието и на друг ужасен литературен троп, а именно:

Mоменталното влюбване.

Да, още пътувайки за Ветровала, Луиза среща първия любовен интерес и защото той е много красив и омагьосващ – пък и е тръгнал да си търси наследството. Лий веднага се превръща в неин „приятел“, разбира се единствен и неочакван. Такова безценно приятелство се появява между двамата, че макар книгата да се развива в рамките на глупава седмица, Луиза отново избира да пожертва всичко, за да го спаси.

Тази книга е като сбирка на всички стари изтъркани клишета, облечени в добра корица.

Дори вътрешното оформление да е толкова красиво, това не прави текста по-добър. Да не споменавам, че повечето снимки са толкова затъмнени и неясни, нямащи много общо със сюжета. Щях да разбера, ако бяха страници със снимки на птици, но не. Това са просто напълно случайно подбрани предмети. Имат връзка със сюжета, обаче тази връзка е толкова тънка и нелогична, та е трудно забележима.

Събитията от финала и последните 4-5 глави са върха на нелепостта на тази книга.

Чичото на Лий е пазил огромна магическа тайна. Защо никой не е забелязал, че се случва нещо странно? Защо никой не е усетил миризмата от мъртво агне в стаята? Защото така е удобно за един закърпен с бели конци сюжет.

Няма да споменавам въпроса с Мери, защото той е твърде комичен, дори за да ме възмути.

С няколко кратки думи: не ми хареса.

Разбира се, със сигурност има хора, за които ще е нещо интересно и приятно. Затова за тях има и добри новини – поредицата продължава. Втора част ще бъде публикувана през следващата година.

Аз не планирам да я чета.


Сайт на авторката


Вие чели ли сте книгата? Какво мислите за нея? Споделете в коментарите.

One thought on “Те идват тук, за да умрат от скука :: “Къщата на фуриите” от Маделин Ру (ревю)”

Leave a Reply