Грях ли е да проявиш милост? :: “Сянката на инквизитора” от Джийн Улф

Младият послушник Севериън от братството на инквизиторите в света, наречен Ърт, е низвергнат и изпратен в изгнание, заради кощунството, което е позволил, като е сторил най-големия грях в своя занаят – проявил е милост към осъден на смърт. Ревю на „Сянката на инквизитора“, книга 1 от „Книга на новото слънце“.

„Книга на новото слънце“ е поредица, единодушно обявена за най-забележителната работа Джийн Улф. Приветствана като „шедьовър на научната фантастика, сравнима по важност с големите произведения на Толкин и Луис“ в Publishers Weekly, и „едно от най-амбициозните произведения на спекулативната художествена литература на ХХ век“ в списание Научна фантастика и фентъзи.

„Най-големият грях е да проявиш милост.“

— Братството на Инквизиторите

Аз никога досега не бях попадала на Улф. Чух за книгите му като препоръка на друг писател, съвременният автор на фантастика Пиърс Браун. В едно интервю той посочи Улф като идол и учител по писане за него, както и за Нийл Геймън. Съответно в мен се появи силно любопитство относно този така обичан писател, на когото никога не бях попадала през годините. Когато двама твои любими писатели препоръчат техен любимец и вдъхновител, за мен обичайно действа като покана да прочета по нещо от библиографията му.

„Сянката на инквизитора“ е тежко, макар и кратко пътешествие

В началото читателят няма никаква представа какво и защо чете. Събития и случки, които просто започват и се случват, без никакви кой знае какви пояснения. Получената по-рано информация се изяснява с напредване през страниците. Но четейки ревюта в Goodreads след като завърших книгата, установих, че този елемент е отблъснал много читатели.

По мое мнение беше объркващ, но има особено задоволство да четеш и да навързваш цялата история на Севериън, да си изясняваш какво е било едно или друго. До края на книгата обаче отговор получават сравнително малко въпроси, но има още три части и това ми дава надежда.

Има една читателска теория:

Книгите са написани като че ли трябва да се препрочетат, веднъж щом завършиш тетралогията. Вероятно на втори прочит всичко би било много по-ясно. И все пак. Всеки читател ще оцени неяснотата в разказвателността на Улф по различен начин, имайте предвид.

В сюжета се наблюдават някои днес изтъркани моделикато т.нар. удобна изненада, когато на ръба да научиш нещо важно се появява удобна изненада, за да разсее разказвача и героите от търсената информация. Но не мога да съдя книгата и автора за това на фона на позитивните елементи в разказа. При това – защо да научаваме всички отговори от началото?

Севериън е самоуверен млад мъж, порастването когото проследяваме в книга 1

Той минава пътя си от послушник до посветен, като макар и объркващо в началото си книгата разказва именно със странно отбрани моменти неговото детство в Кулата на Цитаделата. Севериън обича Братството си, но не повече отколкото полирана красива благородничка. Осъдена на смърт.

Смятам, че тепърва ще науча съществените за него неща в книга втора. Сега го познаваме като логичен, целеносочен образ, който обаче така лесно се подлъгва на всяка млада дама, която му обърне внимание, че винаги губи нещо в замяна. С развитието на книгата образът се подплътява с повече характеристики, но за него цинизмът и студената логика не са чужди.

От другите герои,

най-запомнящи се бяха, разбира се, Текла – която присъстваше, но за жалост не се разви отвъд трудния избор на Севериън, да предаде Гилдията или нея; близнаците, които научиха Севериън на важен урок – ненаучен явно, тъй като появата на Доркас потвърди неговото фриволно младежко влюбване като неизлекувано, макар и след тежките рани на дуела. В това е друга от слабостите на книгата, мъжките персонажи са основно затворени и фокусирани единствено върху извършването на конкретна цел, женските персонажи са често влюбени в някого и с това завършват основната си роля. Това не са единствените роли на тези второстепенни герои, но през голяма част от техните появи ролята им ставаше малко повторяема. Което не мога да кажа, че е изненадващо за периодиката и жанра на романа. Все пак всеки герой изигра ролята си и заведе сюжета до мястото, където трябваше да напусне сцената.

Героите бяха там с конкретна цел, изпълняваха я и освобождаваха място на сюжета да продължи.

Това може да се хареса на едни читатели, на други – не. На мен ми допадна. Никога не съм обичала присъствието на герои, които не дават нищо съществено на развитието на историята.

Накратко искам да спомена доктор Талос и Баландерс, чиято роля до тук не е особено ясна. Но пък с тях Севериън пое пътя отвъд стената и предстои да видим какво остава да се случи. Те бяха забавни и доста чудати персонажи и винаги се появяваха, когато най-малко ги очакваш. Смятам, че има нещо повече заложено за тях в бъдеще.

Светът в „Книга за новото слънце“

е предимно загатван в книга 1. Споменати са доста нови термини и наименования на места, владетели, герои. Доста съм впечатлена от света на Ърт, който видях до тук, но за по-пълно опознаване трябва да се четат продълженията. Защото до момента въпросите, които книгата зададе, са далеч повече от отговорите. Дори на някои странно съществени за разбирането на цялата ситуация въпроси.

Магическата система има някои много интересни моменти и детайли, но за момента те са също разкрити на доста основно ниво. Наричам я магическа система не толкова заради магията, в книгата няма много магия засега. Любими ми станаха два основни магически момента, като част от този нов свят и сюжетно: библиотеката и ботаническите градини. Чудесни и много любими моменти.

Все пак на фона на обема на страници сравнен с обема на качество на книгата, Джийн Улф несъмнено е майстор.

С една прочетена от работата му книга не мога да го сравня с големите имена, но определено се усеща разлика в писателския клас между него и далеч по-успешни, но комерсиални автори.

Текстът беше доста сложен, труден за следене, на места се налагаше да препрочитам по няколко пъти дълги изречения или сложни абзаци. До един момент книгата беше така неясна, че се чудех харесва ли ми или не. Има емоционални слабости у героите, някои персонажи са странни по много особени начини, много неща остават недообяснени.

Но прочитайки от първа до последна страница, изпитах задоволство от часовете прекарани с този текст и нетърпение да продължа със следващата книга. А една добра книга трябва да дава именно това на читателя си.


“Сянката на инквизитора” от издателство Бард


Вие чели ли сте книгата и поредицата? А други произведения на автора? Какво мислите за тях? Споделете в коментарите.

2 thoughts on “Грях ли е да проявиш милост? :: “Сянката на инквизитора” от Джийн Улф”

  1. Наистина ме впечатли. Лично аз не съм чела все още от Пиърс Браун, а и едва ли ще стигна до неговото творчество. Но тази поредица и начинът ти на представяне, определено грабнаха вниманието ми. Благодаря!

    1. Пиърс Браун е много готин, но от гледна точка на това, което по принцип четеш, определено Улф е по-подходящ за теб автор. Браун по-скоро няма да ти допадне.

Leave a Reply