Всички са безсмъртни, докато спрат да бъдат :: “Сборище на сенки” от В.Е.Шуаб (Ревю)

Този финал! Не искам да казвам нищо друго за “Сборище на сенки” от В.Е.Шуаб преди да кажа за спойлерите…

В това ревю ще има спойлери.

„Сборище на сенки“ от втора част от поредицата „Цветовете на магията“ на В.Е.Шуаб

От дълго време, още когато за пръв път чух на английски за тези книги, много се развълнувах от тях. Изглеждат страхотно, историята им е основата на интересна концепция за магичен свят – четири варианта на Лондон за лондоно любител като мен звучат особено добре. Останах доста доволна и от първа книга, която четох на английски език.

Ревю за „Четирите цвята на магията“ от В.Е.Шуаб

И така с особено голямо вълнение се сдобих с втора книга, този път на български. Имах идея да я чета на английски, докато се наканя, тя излезе на български. Имах идея да препрочета първа книга, но на български – предпочетох да чета нови книги. Озовах се в Червения Лондон без особено детайлен спомен за това какво се случи в първа част, изключвайки основния сюжет, който разбира се помнех… бегло.

Ще започна с това, което не ми хареса, защото така и така говоря за какво си спомням от първа книга. После имам МНОГО за казване относно този финал, Есен таш и

Порастването на героите от егоистични крадци и убийци в още по-егоистични крадци и убийци, които си падат един по друг.

Това ги прави да звучат по-ужасни отколкото са, но някак си също така е факт.

Влизайки във втора книга от поредица читателят очаква повече динамика и действие, защото вече познава света и героите. Ако в първа книга, описанията и разказите за магическия свят бяха едни от любимите ми неща (винаги са в първите книги – описанията, протяжното бавно начало, въведението. За начало на нов свят, обичам тази концепция), то сега става дума за ненужно протакане.

Разбира се, в началото има сцени, които вълнуват, но развитието е малко забавено. Четем общи приказки, разкази, които само ни въвеждат в проблемите, с които героите ни ще се сблъскат на по-късен етап в “Сборище на сенки”. Писах минус точки с надеждата нещата да станат по-добре. Май тази книга е една от онези, попаднали под проклятието на втората книга от поредица, която не е лоша, но носи свои проблеми.

В това няма лошо, то е добро начало на разказа, но за мен беше твърде дълго. Липсваше ми старата динамика от началото на първа книга – макар още Шуаб да ни запознаваше със света, героите бяха така живи, че не усещаш кога тази етап преминава. Това може да се дължи и на факта, че първа книга четох на английски, втора на български. Някои преводни разлики ми идват твърде много, но не самият превод носи вина, а разликата в начина, по който възприемам историята на два различни езика. Може обаче и да се дължи и на факта, че в първите 250 страници от „Сборище на сенки“ не се случва абсолютно нищо съществено.

Героите преживяват събитията от финала на първа книга, това се споменава често

Аз не помнех идеално сюжета. Разбира се, преразказ от 250 страници в началото на втора книга освежава паметта, но губи интереса. Представени бяха нови герои, имаше „изненада“ за съдбите на стари герои – аз не се изненадах, защото бях убедена, че ще се случи нещо подобно, макар да не знаех какво ще е точно. Но ще подчертая – не е изненадващо, не значи не е добро. Доста е добро като идея и като развитие, но всички знаем, че нещо ще се случи там.

Като цяло има свежи моменти, но някак си между тях в разкази кой кой е и за какво се бори. Напомняне на факти какво се случва с познатите лица, въведение за Есен Таш… и така станаха 250 страници. Тъжното е, че те можеха да са още повече от битките в турнира или пък повече информация за Фаро и Веск, бялолондноски истории. Какви неща стават във втората половина на тази книга…

Чиста загуба е, че толкова голяма част от сюжета на “Сборище на сенки” е разпилян

Във втората част от книгата сюжетът доби повече енергия. Със започването на Есен таш героите се събраха на едно място, а явно това позволява на авторката да започне и да развива по-съществено романа си. Турнирът беше доста интересно описан, мащабен и красив, но се случи доста набързо. Имаше потенциал да повече.

Нови герои има и не малко. Алукард явно е всеобщ любимец. Аз го намерих аз интересен, направен е целият от клишета и това някак си ми навява носталгия. Харесах го, но определено има доста какво да се желае. Доста ми хареса всъщност малката, но интересна поява на Ожка. Нейното странно съществуване събужда интереса, като дава почва за нови теории относно произхода на Лайла и нейните сили. Явно има антари, има и друг източник на магия. А Лайка като антари вече ми звучи като най-баналното и измъчено решение на загадката, така че ще видим дали това ще се окаже истината или Шуаб ще измисли нещо друго.

 

Главите на кораба на Алукард варираха от много интересни до приспивни, но генерално цялата история, която се разви с Лайла на кораба спомогна да опознаем повече от Червения Лондон, което ми допадна. В героя на Лайла не намерих особено развитие. Алукард пък беше доста прикрит, но… да кажем, че имаше развитие, просто не особено голямо.

Това не мога да кажа за Кел и Рай обаче

При тях удоволствието си беше истинско. Да, началото на книгата беше бавно, но позволява да разберем тези герои толкова по-добре. Обяснява много от проблемите и трудностите, с които се сблъскват след финала на първа част и макар твърде протяжно, очертава порастването и страдание през саможертвата им.

На моменти не ми харесва как героите постъпват глупаво, за да се движи сюжета, но това не е само в тази книга. А в „Сборище на сенки“ не е чак такъв грях, за да ми попречи на удоволствието от четенето.

Харесаха ми много рисковете, които поеха Кел и Лайла с Камеров Лости и Стасион Елсор. Отново голямо перо в сюжета, които можеше да се разиграе по друг начин, но и така ми допадна доста, именно защото не беше предвидимо. Никой не очакваше и двамата наистина да отпаднат, още повече пък разкриването (на Кел) да мине така… между другото. За Лайла също, вероятно. Не знам дали Шуаб ще спомене случките с Елсор отново. Би било похвално, ако го направи в трета книга. Също би било и доста добра шегичка.

Един от най-силните моменти

беше избухването на яростта на Кел и съответно когато изгуби контрол с въпроса: Защо единствен аз в целия проклет свят съм длъжен да носи отговорност за действията си? Което сумира доста ясно един от добре изградените конфликти в поредицата. Свободата на Лайла и затворът на Кел, страховете на Рай, клетката, в която крал Максим затваря своя антари от страх и в отчаян опит да защити властта си.

Това е причината да продължавам с поредицата и да дочета до финала. Емоционалният крах между Кел и Рей, двамата братя, които са преживяли всичко от детството до смъртта си заедно. Завръщането на емоционалният дестабилизатор Алукард. Неумението на Лайла да оцени семейството и принадлежността към приятелите и съюзниците си.

Макар щом става дума за динамика и вълнуваща сюжетна структура,

книгата да ме разочарова до една степен. Оцених много емоционалното развитие на героите, което не стана лигаво и досадно, но ми позволи много по-ясно да разбера мотивите и целите им. И с това ме спечели.

Накратко, не ми хареса колкото първата книга, но не мога да кажа, че е ме разочарова от поредицата. Надявам се третата книга да завърши историята по начин, достатъчно добър, за да оценя и разбера слабостите на втора книга и да ги преосмисля в призмата на цялостната история, завършена и разказана.

И се надявам това да се случи скоро, защото Осарон на път за Червения Лондон и Кел без силите си оставят поле за много интересна трета част на „Четирите цвята на магията“.


Сайт на В.Е.Шуаб

“Сборище на сенки” в Goodreads


Вие прочетохте ли книгата вече? Какво мислите за продължението? Споделете в коментарите!

Leave a Reply