Не съм ли милостив :: “Илумине” от Джей Кристоф и Ейми Кауфман (Ревю)

Модерна, нетрадиционна книга с впечатляващо вътрешно оформление, идеен поглед над емоционалното обвързване на читателя със сюжета и твърде малко текст. Илумине. Как ви звучи това? Странно. Да, не е това, което си представяте.

Не знам какво очаквах щом започнах „Илумине“

Бях чула добри отзиви за книгата; начинът, по който е оформена вътрешно, също силно ме впечатли и събуди читателското ми любопитство. Факт е, че няма човек, читател или не, на който да покажа книгата и да не му стане интересно какво е това. Така реших, че това ще е нещо интересно за четене. Изглеждаше твърде странно, за да не проверя за какво става дума.

Първият ми опит с четене на Джей Кристоф завърши с много смесени чувства (Ревю+Дискусия: „Нивганощ“ от Джей Кристоф) и резултатът след „Илумине“ е доста подобен. Тук нямам дълга дискусия по темата с Кристоф. А за Ейми Кауфман пък съвсем нищо не знам. Така че нямам особени предварителни очаквания от авторите.

„Илумине“ е разказ за космическо бягство

някъде из галактиката с опасен преследвач по петите на героите и вътрешна заплаха с неясен морал. Сред целия хаос на неработеща техника, изкуствен интелект, развил емоции, разум и своя свръхлогична гледна точка за правилно и грешно, и огромен вражески космически кораб с доста ясна цел за унищожение, се развива млада любовна история, която въпреки всичко не успява да стане дразнеща. Тя е факторът, който държи историята свежа и непринудена. На фона на отчаяните опити на капитаните на космически кораб да спасят екипажа и пътниците си, заяждането на Кейди и Езра е приятно и забавно. На места ми се струваше твърде много, докато четях, но на фона на цялото, не пречи.

За този факт обаче трябва и да благодарим, че цялата книга е изградена не като всяка друга – от написан в глави текст; а от документи, чатове, графики и КАЗИМ – изкуствен интелект на следващото еволюционно ниво. Една солидна част от книгата се развива в ума на ИИ, което силно спомага да проследим неговото морално развитие. И съответно създава една много интересна гледна точка. Мисля, че с малко по-сериозен автор, това би могло да достигне и до много по-високо ниво, но дори в сегашния си вариант, е доста интересно за четене.

Аз си задавам един въпрос, пишейки и мислейки какво искам да кажа за книгата. Какво казваш за книга, в която няма нищо друго освен диалог за едни – несъмнено – динамични събития, забавни моменти и шегички, но… нищо истински задълбочено.

Но следва и друг въпрос, това ли е целта на “Илумине”?

Аз ще приема, че не. Това е начинът да ми хареса. Ако потърся нещо повече от забавно четиво помежду другото, ще бъда по-скоро разочарована. Докато си запълвам времето, докато чета нещо друго и се забавлявам да чета заяждане по чатове в космоса: супер. „Илумине“ е идеална за това и е разтоварваща с липсата на какъвто и да било излишен материал, освен чистата информация за случващото се на момента.

Силата на „Илумине“ за мен идва от КАЗИМ и идеята да отдадат такава голяма част от текста на неговите размисли. Плашещо е, разбира се, защото това е много футуристична гледна точка, която обаче не можем да гарантираме, че няма да случи. Ако Средната земя надали ще се появи на картите, Изкуственият Интелект е вече тук и се развива с всяка година. Така че КАЗИМ може и да не се окаже чак такава фикция след още някое и друго десетилетие. Пък и знае ли е, още сто години и литературата може да е във вида на „Илумине“ – графики, чатове и жаргон.

При КАЗИМ има искреност, която впечатлява и вълнува

Като цяло, мисля, че ако нещо ме накара да харесвам книгата, това беше идеята за изкуствения интелект като герой и като развиващо се съзнание.

Хареса ми иронията, че единственият герой, който се разви и порасна беше КАЗИМ. Добре де, Кейди също, но при КАЗИМ беше доста интересно да гледаш какво минава през „ума“ на изкуствения интелекет. Кейди също се справи не зле и ако не я харесвах особено много в началото на книгата, в последните 200-300 страници останах приятно изненадана, не само от нейната смелост, но и от страха ѝ, който авторите, слава богу, бяха избрали да не забравят и прикриват с новопридобита фалшива героичност. Всъщност наистина разбрах защо хората толкова харесват книгата, именно в тези последни няколко стотин страници. Там усещах повече от душата ѝ като четиво.

През други не малки части от нея, беше динамично, но празно откъм душа в сюжета и героите. Езра беше забавен, Кейди също, но ние не научихме почти нищо съществено за тях, освен основен чертеж на историята им. Това е чарът на книгата, така си е, но е ново и ми прави впечатление.

Форматът ме спечелваше всеки път щом я отворя въпреки това – защото беше нещо ново и различно за разнообразие. На сядане от Илумине четях по над 100 страници, но не можех да чета два дни под ред. Просто зациклях ужасно. Форматът ме измаряше твърде много, независимо колко красив е. Четенето и красотата на форматирането на текста са две различни неща, нека не забравяме. И все пак, адмирации. Впечатляващо и много, много идейно.

Автентичност допринесе и присъствието на много герои във всички точки на сюжета,

както и за загубите на е… още повече от същите тези герои. За жалост, нямаш много време за запомниш някакви други имена или позиции на борда на Хипатия и Александър, освен най-основните, но се струва. Визуализацията на загиналите беше много въздействаща и добра, така че за това книгата получава бонус точки.

Финалът беше интересен. Може би щеше да ми хареса дори още повече без последните страници, но пък без тях как би имало и още книги? Но беше свежо и дори последните няколко страници и разговора в чата с БАЙТЕК бяха със своята доза тънък пиперлив хумор.

Като цяло съм доста раздвоена, но съм и доволна, че прочетох книгата. Ще чета ли нататък? Не знам. Заинтригувана съм, но сякаш ми трябва почивка от солидно количество традиционно изписани страници, за да се върна в Досиетата.


Вие чели ли сте “Илумине”? Какво е мнението ви за книгата? Споделете в коментарите.

3 thoughts on “Не съм ли милостив :: “Илумине” от Джей Кристоф и Ейми Кауфман (Ревю)”

  1. Страхотно ревю си написала! Мен Илумине ме впечатли много. Беше ми интересно как само с диалози може да се развие цяла история. И картинките допринасяха, де. За тях мога да кажа само, че всеки път щом седнех да чета, прелиствах с голямо любопитство. Да си призная, едва благодарение на последните страници разбрах цялостно историята и на места ми беше объркващо, но съм доволна от книгата. Сега се сдобих и с Гемина и се надявам скоро да стигна и до нея, защото изглежда много изкусително .^-^

    КАЗИМ за мен беше много интересен персонаж и понякога мен самата ме хващаше страх от него и колко развито е съзнанието му. Беше ми непредвидим и объркващ. Обаче си остава моят любим герой от Илумине!

  2. Благодаря ти!

    Това с диалозите наистина е интересно, но на мен постоянно ми липсваше традиционният формат и дългите описания. Все пак смятам, че за този формат и тази история, са избрали най-доброто оформление.

    Приятно четене на Гемина ти пожелавам!

Leave a Reply