Ревю+Дискусия: “Библиотеката на душите” от Рансъм Ригс

Не съм сигурна от къде искам да започна с това. Прочетох първите две книги от поредицата на Рансъм Ригс още през 2016 и 2017, и от известно време си мислех, че е време да завърша поредицата и да прочета и книга трета, “Библиотеката на душите”. Очаквах я с вълнение, тъй като много харесах книги първа и втора. Те със сигурност имаха своите проблемни моменти, но като цяло бяха приятна и развлекателна чудата приказка.

Първа книга ме спечели с мистерията и нетрадиционния подход към чудатостта – разнообразие на фона на суперсилите и митичните създания, за които чета повече в Young Adult жанра.

Втора книга беше динамична, изпълнена с нови места, нови герои и приключения, които не оставят читателя да затвори книгата преди да разбере какво ще се случи до края.

Трета книга се оказа пълно разочарование.

Защо? Поради няколко основни причини, които ще изброя в списъчен формат, тъй като по този начин определено ще ми е по-лесно да подредя мислите си и да изкажа всичко, което минаваше през ума ми, докато четях този непоправим хаос от думи и изречения, който наричаме „Библиотеката на душите“, книга трета от поредицата „Домът на Мис Перигрин“ от Рансъм Ригс.

Това е ревю със спойлери. Бъдете предупредени.


  1. Героите

Не мога да твърде, че героите не са били същите в книга първа и книга втора, но аз не ги помня такива. В „Библиотеката на душите“ всички се държат изключително странно и повече от нелепо. Имаше може би един или двама герои, които изобщо си попадаха на мястото и се движеха в сюжета по някакъв логичен начин.

Джейкъб и Ема преливаха от прибързани, ужасно детински реакции. Ема се предполага е на над 100 години (да, точка 2 се отнася до инфантилизацията на героите), но действията и реакциите ѝ навсякъде в книгата не го показват по никакъв начин. Тя се държи като ощипана госпожичка на не повече от 15 години. Мрънкане, пренебрегване на логични действия, напълно излишни рискове, от които просто се стигаше до повече проблеми. Генерално, много неадекватен герой в книгата.

Джейкъб беше поносим, не ме дразнеше като главен герой, но постоянното накланяне между „стария“ и „новия“ Джейкъб, както той сам се наричаше, беше тоолкова досадно. Когато човек се промени, той не се разполовява. Няма старо аз, което постоянно да иска да „превземе“ над новото аз. Има стари тревоги, инстинкти, навици, но с порастването до новото аз човек се учи как да се бори с тях и да ги преодолява. Вместо да се научи на това Джейкъб постоянно мрънкаше на ум колко му се иска да може да се върне към старото си аз… което е невъзможно, защото той вече е друг човек и да, просто беше излишно оплакване за бонус драма, от която нямаше нужда. Можеше да се обърне внимание на момента с порастването и осмислянето и да се приключи, без протакане и излишни глупости, в които дори нямаше логика.

Другите герои се появяваха сравнително за малко, особено чудатите. В тази книга по-активните второстепенни герои бяха нови, но сравнително интересни. Не особено, но имаше и елемент на интересно присъствие от тяхна страна.

Накратко обобщено, чудатите деца, които познаваме, почти не присъстваха или присъстваха групово. Чудатостта им не беше полезна с нещо особено освен моментен изблик в описанието на битката. Като че ли единствените полезни с чудатостта си бяха Джейкъб и Ема, което не ми се понрави твърде. Главните герои са нищо без добри поддържащи персонажи, които да ги допълват качествено.

Новите герои пък се оказаха повече сюжетни елементи от някой, за който особено да ти пука. Но и за това ще говоря повече и по-конкретно надолу.

  1. Всички в тази книга са безобразно инфантилизирани и това е тревожно

Тук ще бъда много кратка. В тази поредица са ни представени група чудати деца (на по-късен етап и животни), които както е обяснено още в началото на поредицата живеят в примки под покровителството на имбрините и благодарение на тези примки те завинаги остават деца.

Сега, в това има няколко проблема. Първият е лично мой – защо не съм видяла целия този проблем по-рано в поредицата? Имам и отговор. Едва в трета книга се заговори за това от другата гледна точка – че те вероятно не искат да бъдат деца, че има съпротива, която се бори против задържането във физическа детска възраст. Имам предвид, преди си мислех, че е странно, след книга 3 вече го разглеждам като проблематично.

Каква е ситуацията? Имаме цял чудат свят – свят – който се гради на една основа: група възрастни жени-имбрини събират всички чудати по целия свят и ги затварят в примки, за да могат те завинаги да останат деца.

Добре, тук идва друг въпрос, от къде се раждат чудатите? Ако тези деца искат да пораснат, позволено ли им е? От къде идват чудатите семейства? Защо чудатите се държат деца, а имбрините растат? Няма логика. Да отгледаш общество на възрастни е много по-логично и безопасно, от общество на деца. Особено, когато те заплашва опасност като гадините.

И ако някой планира да каже „но къщата им е ударена от бомба, трябвало е да се спасят“, идва напомнянето – ВСИЧКИ чудати във всички примки живеят така и надали има много примки като тази на мис Перигрин, която живее на ръба.

Също така…

  1. Примката на Мис Перигрин и проблемът с примките генерално (и още малко за проблематиката с децата)

Какво се е случило с примката на Мис Перигрин преди да падне бомбата? Те са живели извън примка до деня преди падането? Живели са в друга примка? Защо този ден е избран за примката дори не е толкова важно. Проблемът идва от периодът ПРЕДИ примката. Те са живели в тази къща дълго, дълго време, но явно не по-дълго от ВСВ.

Но искам да довърша проблематиката с децата. Когато развиваш дадена история в такава обстановка и свят, какъвто Рансъм Ригс е заложил, се задават някои странни въпроси. Още повече в свръхчувствителното общество, в което живеем.

Колкото повече четях тази книга, толкова повече те говореха как едва ли не е напълно нормално Джейк и Ема да са заедно. Тяхната любов просъществува и то с щастлив финал. Семейството му беше наред с това. А те вече са виждали Ема… на снимките на дядо му. Прекрасна любовна история на тийнейджър и 100-годишна жена не се обяснява с „имаше някаква врътка, с която да направим сюжета удобен и вече тя също е на 16“. Това е странно, това е странно на ниво Twilight, но с още по-малки деца. Което го прави още по-странно и не окей, само защото ролите са разменени.

Истината е, че на тази история в тези рамки, не ѝ трябваше любовна завръзка. Или поне ѝ трябваше друга любовна завръзка.

  1. Целта на злодеите

Много се дразня, когато авторите и книгите ме лъжат, както се случи с “Библиотеката на душите”. Прочела съм две книги, в които много ясно беше изразена целта на гадините – безсмъртие. Никъде не си спомням да е ставало дума за нещо така грандиозно и драматично, като изненадващо появилата се, разбулена от загадките на това, че авторът не е имал идея какво точно ще напише в продължението и тотално е изфабрикувал полулогична нова цел за гадините в книга 3, колкото да напише още 400 страници.

Факт, в първите две книги беше проблем да разбереш точно какво искат гадините, но някакви вметки, оставени следи, жокери, можеха да са полезни, поне колкото да насочат читателите, че нещата не са толкова прости и че всъщност става дума за доста по-голяма опасност, отколкото може да се предполага.

Отделно, постоянното въртене на предател съм – не съм не беше много вълнуващо. Твърде явно изфабрикувана драма, за да движи сюжета, без някаква истинска дълбочина на героя, който се появи колкото да разкаже за Панпримтикона, да извърши предателство и после драматично да се жертва в знак на изкупление, само и само да не умре някой от по-важните герои, но да се задържи драматичното усещане едновременно на обрат и жертване. Не наричам този герой по име, защото не запомних името му и в момента не ми пука достатъчно за него, за да ида и да проверя как се казва. Става дума за брата на мис Перигрин. Не лошия, другият ѝ брат, луд учен, който шокиращо също е познавал дядото на Джейк, защото… защо не, поне според Ригс.

  1. Сюжетът на “Библиотеката на душите”

Разказът на случките тук беше интересен. Както първа и втора книга, и тази прочетох бързо и с интерес. Дразненията ми идваха от изложеното горе, но Ригс разказва увлекателно и доста описателно, което създава интересни картини.

Харесвам идеите на изграждането на света му и смятам, че с по-добри герои – не само като характери, но и като база, например, не всички да са деца без това да допринася на историята по какъвто и да било начин, поредицата би имала много по-голям потенциал.  В този случай да позволиш на героите си да пораснат е доста буквален и подходящ съвет.

Все пак сюжетът беше излишно разточителстван и на моменти се чувстваше сякаш сцените, макар и интересни сами по себе си, идваха като пълнеж на страници. Много от моментите, можеха да се случат на друг етап в поредицата и макар че да, местата още да бяха непознати за героите, се случиха излишно драматични и разсейващи моменти, които забавиха кулминацията.

Сама по себе си пък тя (кулминацията) се прояви като прибързана и малко навързана с бели конци. Последните глави се движеха основно от неяснотата на чия страна е Бентъм (сетих се за името му! Това е братът на мис Перигрин, за когото говорих в точка 4.) и за какво всъщност се бори той. Да промених мотивацията на един герой три пъти за 50 страници е малко несъстоятелно и далеч от успешно създаване на образа на мъченик в очите на читателя.

Отделно, странно беше как е структурирана книгата. Първите 4 глави отнеха близо 50% от цялостният обем от около 400 стр., което пък от своя страна създаде странна динамика на четенето ми. От глава 50 страници да премина на глава от 20 страници се усети странно. Четенето ми се наруши и не беше така плавно, поради подобни огромни разлики. Да не говорим, че тези начални глави можеха да се раздробят, сюжетът го предполагаше доста добре.


От позитивна гледна точка, някои послания бяха хубави. Борбата за приятелството, отдадеността на близките и откриването на ново семейство без да загубиш биологичното си семейство бяха приятни и свежи.

Ригс не се осланя на традиционни тропи и похвати в жанра си и прилага интересен подход към типа история, която разказва. Нищо революционно, разбира се, но свежо по свой начин. От началото много харесах сивата и мъглива душа на историята на чудатите деца и въпреки проблемите си с поредицата, винаги ще харесвам историята, макар и ограничена основно в книга първа и втора.

Разочароващ финал, но вълнуваща история, не лишена от проблеми, но също така не лишена и от своите качества. Препоръчвам поредицата за нейните оригиналност, свежест и интересно чувство на автентичност.


Ревю за книга 1, “Домът на мис Перигрин за чудати деца”

Ревю за книга 2, “Градът на гладните”

Официален сайт на Рансъм Ригс

One thought on “Ревю+Дискусия: “Библиотеката на душите” от Рансъм Ригс

Leave a Reply