Ревю+Дискусия: “Нивганощ” от Джей Кристоф

Четенето на „Нивганощ“ от Джей Кристоф се оказа предизвикателство за мен. Книгата е с интересен сюжет, донякъде интересни герои (някои повече от други), авторът от друга страна е много обезкоръжаващ читателите. Прочетете коментара ми за книгата и ще обясня точно защо.

„Нивганощ“ е книга с твърде интересен за мен свят. Дори визуалната структура на света в „Нивганощ“ е безкрайно занимателна. Структурата на обществото, историята (допълнена приятно с разнообразни и интересни бележки под линия), цялостното функциониране на света е вълнуващо вниманието.

Преди да започна за книгата като цяло, искам само да спомена колко красива корица имаме. Това е една от тези книги, за които не знам почти нищо сюжетно, включително и за автора (от което си изпатих), но исках да прочета и заради корицата.

В началото (книга 1) на фокус попада създаването на този нов свят, главите са пълни с обяснения, картини (образно казано) и уточнения как действа и какви са принципите на съществуване в този свят. Чудесно, като читател обичам да бъде въведена в света на книгата стъпка по стъпка и не срещнах трудности с тази част.

В книга 1 героите също се развиваха интересно, макар на този етап за героите да не може да се говори твърде много. Има действие, разказ. Останах с добро впечатление след като прочетох първите няколко глави, че макар да присъстват един класически тип клишета, те не са традиционно поставени в рамките на света в „Нивганощ“.

Тук обаче се наблюдават най-засилено и някои от най-странните авторови решения, които ми създадоха проблем с книгата.

Книга 2 е най-слабата част от книгата, според мен, тъй като в периода между книги 1 и 3 се случва нещо странно. Четем сякаш напълно друга книга. Героите стават от много зрели – просто деца. Кръвожадните убийци придобиват нелепи черти и макар поведението им да е сурово, характеристиките и странностите им в опита си да бъдат забавни, започват да изглеждат по-скоро бледо нелепи.

На страница 272 се издържах твърде многото мисли, които се въртяха в главата ми по повод тази книга и отворих файл, където разписах и допълвах на два пъти преди да я завърша. За една не съвсем впечатляваща, но интересна за четене книга, „Нивганощ“ породи у мен доста обхватно мнение, което следва надолу с леки редакции. Четете, ако ви е интересно, но!

От тук насетне не обещавам да няма спойлери.

Страница 272. Опитите ми да не започна да пиша коментар за Нивганощ преди да завърша Нивганощ завършват с фатално поражение. О, любезни ми читателю. Четенето на тази книга е едновременно удоволствие и мъчение.

Авторът ме поразява със страната смесица от жанрове, стилове и решения относно развитието на героите и на сюжета. Харесвам света на Нивганощ ужасно много. Но стилът на книгата? Героите? Дори елементарните разлики между книга 1 и книга 2. Трябва да спомена, че целият world building се случва в бележки под линия.

Ще започна по ред на проблемите в тази книга, далеч по-лесно е да подредя мислите си така.

  1. Стилът на Джей Кристоф

Авторът толкова много – толкова много – иска да се покаже като ужасно умен и забавен писател е, че четенето на моменти става почти болезнено. Какво имам предвид, ще попитате? Описанията са тежки, натрапчиви, твърде често стават неясни от излишно скупчване на думи или толкова настойчиво наслояване на образи, така че в крайна сметка не само да не стане ясно какво всъщност трябва да бъде описано, но да успеят да ви объркат на няколко равнища. И знаейки, че аз съм бавен читател и обичайно се ровя в детайлите на всяка глава, представям си колко ясно и описателно звучат тези твърде сложни, твърде тежки фрази и словосъчетания на някой, който чете книгата бързо и без много да се спира на детайла.

Светът на Нивганощ съществува изцяло и самостоятелно, но пък сравненията и шегичките често са обвързани с реалността. За да схванеш всички препратки в книгата, трябва да познаваш реалния свят, история, съвременност и поп култура (за първите две по принцип е задължително да се познават), но магически трябва някак да познаваш и целия вътрешен свят. Което е напълно невъзможно, четейки първа книга от поредица… особено когато стигаме до точка 2.

  1. Твърде голяма част от света на Нивга нощ е построен чрез бележки под линия

Особено силно впечатление ми правеше в книга 1. И с този елемент срещам няколко основни проблема. Първо, разкъсва действието. Чета си аз главата Х и съм напълно въвлечена в сюжета. Преглътнала съм странните напъни за свръхгениалниуникалностранни описания на Кристоф и сюжетът тече занимателно, детайлите, които се споменават за света са вълнуващи и до момента основното, което ме тегли към финала на книгата – разбирането как действа този свят и неговото пълно опознаване – но точно тогава виждам половин страница бележка под линия, която дава много важна информация, в различна форма обаче, с различен ритъм. И когато се върна към дочитане на главата (или в повечето случаи страницата, защото на следващата ме очаква същото) динамиката на четенето е различна.

Ще допълня тук, че голям проблем е не само, че историята в книга 1 тече разделена на две – в минало и настояще, но читателят е разкъсан и на трети читателски фронт – именно запомнянето на всички детайли, които идват в бележките под линия.

Историята става трудна за следене, мудна и на моменти излишно тежка. Всичката тази информация може и да отиде в наратива. Така или иначе тя ще бъде прочетена. Ако някой не я чете, няма да опознае света. Ако не опознае света, сюжета няма да бъде логичен в главата му. Тогава и книгата няма да му хареса. По тази логика, не бива да бъде насърчавано пропускането на тази информация, а с бележката под линия кой чел, кой пропускал. Особено ако се чете на електронен носител.

Позитивна бележка е, че на моменти историите под линия са забавни, внасят много цвят в историята, дават богатство и правят света по-реален, но има тънко усещане кога да се слагат бележки под линия и Кристоф сякаш по-често се усеща неправилно момента. Може да използвам параграфа, за да вметна и понякога тъжно плоските шегички. Толкова явни. Пошли. Не са забавни, с три прости думи, наистина. Елементарни са. Предполагам, ако бях третокласник, щях да намеря за супер смешно на всеки пет страници да се споменава „ритане в орехчетата“, но не вярвам това да е търсената аудитория. Честно. Хуморът е просто тъп. (До края на книгата, тези шегички остават същите, само се появяват вместо през няколко, почти на всяка страница.)

Не е просташки.

Тъп е.

Също така. Защо, по дяволите, има опити за „пеене“ в текста под линия? Това не е смешно.

  1. Героите

В книга 1 (понеже говоря за книга 1 и 2, самата книга е разделена на три книги сама по себе си, като три части, създаващи цялата книга) героите бяха интересни. Всъщност и Мия и Трик ми допадаха. Мия беше интересна, не досадна, което винаги е чудесно. Внимание се обръщаше на света на книгата, на събитията, на малките неща като кръчмата, като кораба. И тогава започна книга 2 и от проблемен, но интересен фентъзи роман, изведжън се озовах в гимназията за убийци, която е нещо като Хогуортс и Игрите на глада, ако Снейп не отнемаше точки на Грифиндор, а убиваше ученици.

Смесицата е странна, неясна, на моменти много наивна, а героите от интересни и вълнуващи, станаха бледи и от време на време, дори безинтересни. В не малко аспекти на сюжета Мия е представена като свръх-героя, традиционен за young adult жанра. В бележките си съм записала, че очаквам, че ще има някакви драматични падения в уменията ѝ до края на книгата, предполагах дори, че няма да спечели предизвикателство най-вероятно в никоя от Залите или ще се провали на посвещението. И като цяло не бях далеч.

С втора книга, се появиха нови герои – първото ми впечатление от тях беше доста просто: напълно безинтересни. Основно тяхно занимание е да движат сюжета по един или друг начин. Ако Мия трябва да види някой някъде, а читателите да научат неща за него, се появява… Аш? Евентуално, може и да не се казваше така, за да я заведе по коридорите.

В по-голяма част от книгата нито един второстепенен герой няма особен смисъл в съществуването си, освен Наев, която изигра роля и беше интересна в появата си, но и тя по-късно се превърна просто в инструмент за придвижване на сюжета с минимално внимание към героя като такъв извън сянката на основната сюжетна линия.

Магьосниците са странни вампирозомбимагьосници и не съм убедена на какво мнение съм за тях. Когато един автор не може да гради образи, не трябва да пипа герои, които са маниаци или луди, както Тъкачката, която е садист, но също така е явен пример как образ, който се цели да бъде всяващ ужас, става по-скоро трагично насмешлив и смущаващ, но не по правилния начин.

Също, защо има двама герои с толкова еднакви имена? Мия и Ния. Ще се изненадам повече, ако помежду им няма връзка, отколкото, ако не са по магичен начин свързани или о, небеса, нещо още по-драматично като прераждане, далечни роднини или таен брак между Чък и Блеър? Това е Gossip Girl, грешна сапунка (да, животът в училището за кръвожадни убийци доста прилича на епизод на Gossip Girl).

Да де, ако няма връзка между двете, си е много тъпо слагане на две толкова сходни имена. Объркват читателя в началото на история.

Също. В началото на книгата се казва как 16 г. е вече зряла възраст в този свят, за да може във втора книга през страница да се напомня как това са ДЕЦА. Те са ДЕЦА. Убиват ДЕЦА. Те са само ДЕЦА. Убийци, но ДЕЦА. Нали Мия беше вече зряла в света си? Да не говорим, че е друг въпрос защо всички са на/около 16. Само на 16 ли може да се кандидатства за убиец? Ами ако си на 25? На 47? Може ли? Защо всички са на една възраст? Или съм изпуснала информацията в книгата, или просто зее дупка в сюжета и става малко течение.

Въпрос, който теоретично може да се приема за спойлер, може и да не се приема за спойлер, но така и така този коментар за „Нивганощ“ – както вече предупредих – ще е пълен със спойлери, просто защото хаосът в тази книга е огромен и ме нагнети да си излея всичко по темата.

Та. Въпрос. Кака така в свят на три слънца, най-опитните, добри и обиграни убийци тренират в планина на пълен мрак? Това не им ли създава едно голямо… огромно слабо място, а именно напълно нормалната светлина на света извън Игрите на Хогуортс – планината, в която се обучават и разиграват шести сезон на Gossip Girl.

Какво точно имам предвид. В началото на книга Мия няколко пъти споменава как слънцата никога не спират да греят, нивганощ е заглавието на цялата книга, после е споменато как това постоянно присъствие на слънцата разболява хората и им действа негативно. И си мисля, лишавайки чираците от слънчевата светлина и свикването на всички техни новопридобити умения в планината, далеч от слънчева светлина, не е ли допускане на колосална грешка? Това им създава слабост, не ги учи да свикват с предизвикателствата, които ще срещнат навън.

Да, Червената църква е храм на мрака и Ния и прочее, но те излизат да се бият на светлината на три слънца, след като месеци наред на свикнали да живея в мрак и умерена светлина. Това разбутва рецепторите и нарушава осезанията.

Но пък не е ли удобно, че планината тъне в сенки, когато стигнем до края на книгата? Все пак повече ме изкефиха уменията на Мия, отколкото ме подразни колко нагласено тя е в сенките, където е най-силна. Сцената в пустинята някак балансира нещата, но темата с мрака в Църквата тръгва далеч преди този финал.

Ще приключа до тук. Всъщност книгата ми хареса, колебая се бих ли прочела втората, но по-вероятно да, бих, защото светът на Кристоф е много интересен, героите също имат силни и интересни страни. Макар стилът на Кристоф като писател да не представлява интерес за мен (не бих зачела друго негово заглавие), вероятно ще продължа тази поредица заради света и любопитство какво ще се случи в крайна сметка и как Мия ще отмъсти. Също, искам да видя какво стана с Трик, защото си отиде доста рязко и ми се струва, това няма да е неговият абсолютен финал.


Харесвате статията? Защо тогава не се отбиете да натиснете Like бутона на публикацията и страницата ми във Facebook и не станете последовател на Instagram страницата ми за свежи снимки от читателския живот.

One thought on “Ревю+Дискусия: “Нивганощ” от Джей Кристоф

Leave a Reply