Ревю: “Градът на гладните” от Рансъм Ригс

Преди известно време най-сетне успях да се добера и до втората книга от поредицата за чудати деца на Рансъм Ригс. Все не ми оставаше време да пиша ревю досега, затова то идва с малко закъснение след прочитането и емоциите няма да са прясно предадени, но затова пък обмислени.

„Градът на гладните“ е прекрасна, малко зловеща приказка за чудатости на душата и ума. Приключение, което буквално летеше през страниците от място на място и събитие на събитие. Динамиката във втора книга беше осезаемо различна. Аз се влюбих в сивата монотонност на първата книга. (Обичам понякога книгите да са бавни и да стъпват леко през света си. Понеже през декември е много празнично и студено, ще го обясня със сравнение – обичам динамиката, както обичам вино, но обичам и тези по-бавни книги, както обичам горещ шоколад – съвсем като пудинг със сметана.) И казвам сива монотонност като голям комплимент. Незнайно защо и първа, и втора книга винаги ми напомнят на сивота, вероятно заради снимките в книгите, спомените ми за тези книги винаги са в сиво и на фона на любимите ми от снимките между страниците.17438172

На фона на това втората книга прескачаше от действие в действие. От всяка посока дебнат опасности, не можеш да знаеш кой е на тяхна страна и кой не е, и никой не е в безопасност вече. Очарователно разнообразен сюжет от първата книга без да се създава усещането, което имам с други книги, които четох наскоро, че отново чета книга първа, въпреки че се предполага да съм на втора част от сюжета.

Героите порастват глава след глава във втора книга. Всеки един от тях търпи развитие и то не става рязко, а стъпка по стъпка с премерено и своевременно участие според мястото и чудатостта на всяко „дете“. Все пак е странно за мен, че това са възрастни, затворени в телата на деца. Това е нещо, с което трудно свикваш или приемаш. Не съм убедена, че този елемент някога ще ми хареса, най-малкото защото образите в главата ми се сблъскват. Знам, че трябва да виждам деца, но в следващия момент героите говорят като възрастни (тези, които са, разбира се). От друга гледна точка пък – във всяка примка те са на различна възраст, макар практически да са на друга. Да, това с възрастта е доста оплетено, жалко, че нямам трибуна с автора да си задам въпросите за време-пространствения елемент от света му.

В книгата, а и цялата поредица до тук, особено впечатление ми прави употребата на тропи. Харесва ми липсата на досадни традиционни похвати и тропи, които да се набиват много на очи. Джейкъб не е „избраният“, липса любовен триъгълник (въпреки че един от най-големите и сериозни проблеми с книгите за мен е именно любовният интерес на Джейкъб и смятам това за основна слабост на книгата). Впечатляващи са похватите и докато отново има тропи, се радвам, че е по-разнообразно и интересно.

След малките отклонения за нещата, които не ми харесват в книгата, ще завърша с нещо хубаво, защото тази поредица е по много начини чудата и очарователна. Прочетох и двете книги с лекота и удоволствие. Стилът на Ригс е приятен за ежедневно четиво, героите са интересни и светът им е занимателен, дори само за да занимаеш мозъка си с разсъждения как всъщност функционират всички имбрини, примки и прочее. Препоръчвам силно.

One thought on “Ревю: “Градът на гладните” от Рансъм Ригс

Leave a Reply