Чаша чай

Пайпър рисуваше на тезгяха, когато вратата се отвори зад гърба ѝ. Първоначално не се обърна да провери кой е. Заета беше с очертаването на чаени торбички. Натрапникът се покашля да привлече вниманието на съдържателката и тя изкриви лице в израз на досада. Като се обърна обаче, се усмихваше учтиво.

– Магазинът още не е отворен официално.

– Забелязах. – Той посочи обърнатата табела „Затворено” и наполовина залепените надписи на витрината. Беше мъж с протъркано старо яке с големи джобове отпред, вестник под мишницата и кални обувки.

– Цапате пода с всичката тази кал – отбеляза тя между другото, като се плъзнаха по него, очите ѝ останаха в краката му. Тъкмо беше измила пода.

– Магазинът още не е отворен. Имате време да почистите след мен.

Тя изхъмка в съгласие, макар никак да не беше доволна от бележката му. Подът си беше чист, но той беше неин гост и тя не обичаше да е груба с гостите си.

– Какво рисувате там? – Той пристъпи по-близо и се наведе над рамото ѝ. Погледна тезгяха с изрисуваните чаени торбички. Всяка висеше сякаш от горния ръб и се спускаше на различна височина. Отдолу бяха отбелязани минути.

Пайпър почука с нокът по минутите под последно изрисуваната торбичка.

– Препоръчително време за запарване на различните видове чай. – Остави четката си и избърса ръце в бялата престилка, вързана на врата ѝ. – Мога ли да бъда полезна с нещо?

– О, да, не се представих. Колко хаотично от моя страна, изобщо не беше учтиво.

Той потупа с ръце джобовете първо на якето, после на панталона си – триеше длани, забеляза Пайпър, но не каза нищо, само се усмихна в крайчеца на устата си и прие ръката му с учтива усмивка, когато той я подаде.

– Дейвид, Дейвид Смит.

– Пайпър. – Тя подаде ръка към него с малко по-широка усмивка. – Пайпър Смит.

– Сякаш сме спестили няколко години от живота си.

Той кимна към единствената маса със сглобени столове и я погледна въпросително. Развеселено изражение играеше по лицето ѝ, но очите ѝ бяха студени. Кимна му и го покани с ръка, присъединявайки се.

– Е?

– Видях магазина като минавах по улицата и реших, че трябва да вляза.

– Все още е толкова… толкова нов. – Пайпър се огледа, по стените висяха рамки, опаковани в прозрачно фолио. От пет маси четири бяха с несглобени столове и покрити с хартия. Лепенките на витрината висяха наполовина довършени – лъскавото изречение „чаша чай с” така и не намери края си.

– Скоро. Ден или може би два. Мога да помогна със сглабянето, ако искаш. Докато довършиш графиката с чайовете, ще сглобя столовете и ще разопаковам масите.

В следващите няколко минути Пайпър изучава лицето му с недоверие. Дейвид не знаеше какво може да прочете тя в чертите му. Остави лицето си отворено и спокойно, не шаваше с поглед, нито движеше уста. Веждата му леко трепна и се повдигна в ъгълчето, когато часовникът изтрака на стената и стрелките отбелязаха четири часа.

– Трябва да тръгвам – каза той и хвана дръжките на стола, подпирайки се да стане. Пайпър сега забеляза, че имаше бастун. Носеше ли наистина бастун щом влезе в магазина? Тя не мислеше така.

– Защо не – отвърна малко отнесено. – Мога да използвам помощта.

Дейвид се усмихна.

– Благодаря ти.

 

На следващия ден тя пак рисуваше торбички, когато Дейвид влезе в магазина. Този път обувките му не бяха кални. Косата му беше мокра от дъжд. Колко странно – Пайпър даже не беше усетила, че вали; нито беше чула капките по голямата външна витрина, нито беше видяла през прозрачното стъкло как улицата се опразва от хора и коли. Кучето на съседа седеше на кравай пред вратата и когато Дейвид влезе през магазина, го повика след себе си.

– Хайде, момче! – Той потупа бедрото си и кучето го последва, душейки обувките и коленете му. – Нямаш нищо против, нали? – попита той като повдигна очи от мястото, където беше клекнал да чеше кучето зад ушите, и я погледна изпод вежди.

– Не, не, разбира се. Бъки е… Бъки е приятел. – Тя изглеждаше объркана за момент. – Сякаш е моето куче, знаеш ли? Все се мотае около магазина.

– Харесва те – предположи Дейвид меко и се изправи. Свали якето си и го преметна на един стол. – Ще се заема с масите в дъното. Не искам да се пречкам.

Магазинът беше така малък, че дори в двата му противоположни края, няколко крачки ги деляха един от друг. Пайпър не рисуваше, а гледаше как Дейвид сглабя столовете – съсредоточен в заниманието си и вперил поглед в движенията на ръцете си.

– С какво се занимаваш, Дейвид? – Повдигна се на ръце, отблъсна се с крака от земята и се качи на тезгяха. Седеше от страната, където боите още не бяха стигнали, и го изучаваше с интереса на дете. Кучето дойде и легна близо, така че увисналите муцуни на ботушите ѝ да допират гърба му.

– Грижа се за съпругата си.

– Грижиш се за нея? – Тя смръщи чело и носът ѝ се набръчка. – Тя болна ли е?

– Да.

Пайпър неспокойно се размърда, не смееше да го погледне в очите от тревога, че може би е обидила или наранила своя нов приятел. Дейвид почука по дървената маса и като привлече интереса ѝ обратно върху себе си, се усмихна спокойно. Спрял беше сглабянето, беше се подпрял на облегалката на стола и я чакаше.

– Всичко е наред, Пайпър – каза той. – Всичко ще бъде наред.

Тя слезе от тезгяха, заобиколи го и отиде до рафтовете отзад. Бели порцеланови чашки бяха подредени от едната страна на вратата към кухнята. От другата се мъдреха чайници и бисквитиери. От порцелановите чашки липсваха тук-таме. Оставени бяха още в кашоните на бара и Пайпър се зае да ги разопакова и подрежда.

– Колкото и да ги редя – отнесено отбеляза, говорейки повече на себе си, отколкото на Дейвид. – винаги нещо липсва. Една чаша, една чинийка, все нещо липсва, колкото и да редя, дори да е всеки ден.

 

– Защо никога не пиеш чай?

– Пия чай – обидено възкликна Пайпър.

– Никога не пиеш чай, когато съм тук – поправи се смутено Дейвид. Седеше по арабски върху една маса и драскаше с химикал върху стар лист с бележки за пазар.

– Ти също никога не пиеш чай, когато си тук.

– Никога не си предлагала.

 

Най-после всички порцеланови чашки си бяха на мястото. Дейвид се беше наел да ги нареди днес и като приключи, постави красивия ръчно рисуван чайник в центъра на полицата. Пайпър гледаше иззад тезгяха, където още рисуваше чаени торбички.

– Толкова е ново тук.

– Каза това и когато те видях за пръв път – той каза като се опря на лакти от другата страна. Тя извърна очи към него и като забеляза колко близо седеше Дейвид, се извърна и го погледна над ръба на четката.

– Все още си е толкова ново – отвърна. – Само дето сега има сглобени столове и подредени чашки. Това не го прави по-малко ново.

Той повдигна вежди и се обърна към машините зад бара. Още бяха облечени с найлони и лепенки. Отдръпна се от мястото си до нея и се зае да разопакова машините.

– Остава още малко – съобщи със задоволство. – И после всичко ще бъде наред.

– Какво каза, извинявай?

Пайпър повдигна глава от заниманието си.

– Магазинът скоро ще е готов за отваряне.

– О! – Странно защо, тя изглеждаше изненадана от твърдението. Също и малко тъжна. – Да…

– Прекрасен малък магазин е. – Дейвид включи машината за кафе и потърси пакета с цедки из кашона. Като ги намери, ги премести до мивката и се обърна към разни други дреболии по бара. – Когато жена ми е по-добре един ден, ще я доведа тук.

– Но аз не искам хората да идват тук – невинно обясни Пайпър. – Това е моят магазин. Може би ти може да доведеш жена си, говориш така прекрасно за нея, че аз се чувствам сякаш вече я познавам, ала не бих искала непознати тук.

– Но, Пайпър…

Той се спря да подреждаше високи чаши и протегна ръка, да улови нейната, отпусната в едно с четката върху тезгяха. Бъки изскимтя жалко в краката ѝ и навън се чу гръмотевица. По жалния поглед на кучето, седнало пред вратата, Пайпър предположи, че навън вали. Странно обаче, тя нито чуваше тропота на капките по голямата външна витрина, нито беше забелязала кога улицата се е опразнила от хора и коли.

 

Дейвид отново имаше бастун, когато дойде един ден и обяви, че ще работи над лепенките по витрината и менюто. Пайпър рисуваше чаени торбички на тезгяха и обясняваше нюансите на различните видове чаени листа.

Той довърши надписа „чаша чай с“, изхвърли лепенката и постави следващата: с името на магазина, което Пайпър не си направи труда да погледне. Той после се зае да постави работно време на вратата след това.

Разопаковал беше рамките по стените – някак си беше сложил снимка във всяка от тях и дори сверяваше часовникът всеки път щом се появеше. Странно защо, стрелките все бяха по-напред от времето.

– Готово е! – Дейвид плесна с ръце като залепи менюто на входната врата и потърка ъгълчетата, да се увери, че лепенката приляга хубаво по гладката повърхност.

Пайпър го погледна над рамо и се усмихна меко.

– Толкова е ново – отбеляза и Дейвид върна усмивката ѝ със своя, по равно толкова щастлива.

– Как върви твоята графика?

– Скоро – отговори твърде бързо, но като се спря и помисли за момент, кимна и повтори. – Скоро.

Дейвид доволно потърка ръце и заобиколи бара. Носеше си усмивката със себе си, даже когато тя вече не го гледаше, той не отделяше очи от нея и развълнувано тракаше с чайници и чашки.

– Ти никога не направи чаша чай – каза като постави чаша с чай пред нея и тя за малко не я събори с четката си. – Трябваше да се заема с инициативата още първия път, когато бях тук.

Пайпър го изгледа изпод вежди и само отмести чашата встрани.

– Не се чувствам добре, Дейвид. – Тя затвори очи и отпусна глава на бялата болнична възглавница.

Дейвид се стресна и тръсна глава. Ръката му, стисната около малката ѝ длан, трепна и стисна пръстите ѝ.

– Пийни малко чай.

Той взе пластмасовата чашка и я подаде към устните ѝ, но тя поклати глава безсилно.

– Къде съм, Дейвид?

– На сигурно място.

Тя го погледна объркано и се усмихна.

– Магазинът? Виждам чашките на стената – ей там. – Тя посочи и той извърна глава, следвайки протегнатия ѝ пръст. – Пак липсват няколко, Дейвид.

– Ще ги подредя утре, Пайпър. – Той се наведе да целуне челото ѝ. Часовникът в коридора отбеляза четири часа. Сестрата беше на вратата минута по-късно, гледайки го настойчиво. – Ще се върна утре, съгласна ли си?

Целуна я отново и тя поклати глава.

– Не се чувствам добре, Дейвид.

– Пийни чай. Направих го за теб. Моля те.

Навън той последва сестрата през коридора до кабинета на доктора. Там седна на кожения диван и зачака. След няколко минути, възрастен посребрен мъж влезе в кабинета и седна зад бюрото си.

– Как е тя? – попита с меко, с онзи докторски глас на симпатия и разбиране.

– Уморена – отвърна сухо Дейвид. – Не се чувства добре. Сестрата се върна при нея. Мислех си, мислех си, че вече трябва да е по-добре.

– Трябваше да бъде – докторът потвърди и стисна устата си в сурова черта. Гледаше бастуна, опрян между краката на Дейвид и се мръщеше – колкото по-болна беше тя, толкова повече се сриваше Дейвид, дотолкова, че от време на време му се налагаше да използва опората на бастуна, за да остава на краката си.

– Тогава защо не е?

Алармата на бюрото на доктора се включи и по микрофона долетя гласът на сестрата, викаща го в стаята на Пайпър. Дейвид стана с него и го последва и докторът не го спря – което само разтревожи мъжа още повече. Мислеха ли, че тя умира? Всеки друг път го спираха, връщаха го назад, изритваха го в коридора. Сега го поканиха да влезе щом стигнаха до стаята и вътре тя го чакаше. Мъртва.

– Пайпър? – Той изтича до леглото и като докосна рамото и хладното ѝ лице, повдигна очи към сестрата и тя само поклати глава, съжаление изписано по лицето ѝ.

Чашата с чай беше преобърната на пода до леглото и Бъки ближеше сладката течност от студените плочки. Пайпър лежеше на леглото и стискаше брошурата за магазина в ръката си. Беше прост лист хартия – гланциран и цветен лист хартия. Графика за запарване на чай с весел цветен надпис в единия ъгъл: „Чаша чай с Дейвид и Пайпър.“

One thought on “Чаша чай

  1. Ех… трябваше да се досетя, че ще има някаква тъмна краска при теб. 🙁 Красиво и тъжно

Leave a Reply