Светът на края

09 август

Обичайно очакваме да се намерим на края на света. Разбира се, това би било напълно логично, много по-логично, отколкото един ден да се събудим, да излезем на улицата и да разберем, че сме в света на края… на края на какво, би попитал Ричард Нокс, който обикаляше улицата по халат и домашни чехли. Тръгна да търси вестника си – предположи, че кучето на съседите го е отмъкнало отново. Така се озова на центъра на Лондон по домашни чехли, с чаша кафе и несресана коса.

Би било ужасно – представете си! Тълпата да види един уважаван майстор готвач по домашни чехли и рошава коса на центъра на Лондон – столицата на света. Само дето нямаше тълпа, която да го види. Каква Ви тълпа, нямаше го съседа, нямаше го даже кучето, което не спираше да вие нито за момент, откакто купиха малката твар.

Нямаше го пощальона, нито госпожа Смит в пекарната в края на улицата или редовните ѝ клиенти, които всяка сутрин щом Ричард се появеше за закуска, вече седяха на малките бели масички и пиеха кафето си, забили носове в сутрешния вестник. Нямаше ги караулите пред Бъкингам и черните таксита, автобусите, метрото беше призрачно и празно.

Ричард се върна вкъщи през малките тъмни улички, които друг път избягваше, но сега се почувства смел. Всички бяха изчезнали. Беше сам. Е, беше относително сам. В леглото му го чакаше Лесли, но той не спря, за да я събуди. Кой да предположи, че ще се събуди една сутрин и ще се озове сам-самичък в Лондон.

– Пак ли гони кучето на съседите, Ричард? – гласът на Лесли долетя от вътрешността на апартамента, когато стъпките на съпруга ѝ долетяха от стълбището.

Той сърдито хлопна вратата подире си и тръшна чашата с кафе на масата.

– Всички хора са изчезнали! – заяви и вдигна ръце над главата си. – Всички! Бях на центъра току-що, Лесли, и там нямаше никого. Нито един човек.

– Е, караулите трябва да са били на пост. Не преувеличавай.

– Да! Но не бяха, беше празно като в главата на тийнейджър. – Той поклати отчаяно глава, въздъхна и седна. Зае се да маже филия за закуска и Лесли нервно го погледна иззад очилата си за четене. Тя седеше от другата страна, пиеше „Английска закуска“ и довършваше оценяването на есетата на класа си по английска литература.

– Стига, Ричард, караулите са винаги там.

– Не и сега.

– Ричард! – Тя повдигна очи и го изгледа недоволно. – Престани! Какво пък си правил ти на центъра по халат?

– Търсих дали е останал някой друг в Лондон.

– Намерил си за какво да се тревожиш!

– Да, така е, всъщност е абсолютно вярно това, което казваш. – Той скочи от стола си и размаха пръст. – Това е много истинска причина да се тревожиш. Защото няма никой друг в Лондон, Лесли. Никой.

– Учениците ми ще са толкова щастливи, ако Кларксън не им даде този тест по химия днес – пошегува се Лесли. Погледна към съпруга си, търсейки усмивката му, но ужасът, който видя изписан на лицето му, я накара да спре движението на химикалката в ръката си и да го погледне – наистина да го погледне за пръв път откакто той прекрачи прага, връщайки се от разходка до центъра на Лондон по халат. – Ричард, – каза твърдо. – какво се е случило с теб?

– Лондон-е-празен.

Лесли премига. За пръв път откак се събуди сутринта се заслуша и забеляза, че монотонния звук на живота отсъства. Не се чуваха приглушени от прозорците гласове, нито стъпки на пешеходци по улицата. Нямаше го бръмченето на двигателите и стърженето на гумите на колите. Радиото не работеше и тя едва сега забелязваше всичко това.

– И онази противна топка косми не лае тази сутрин – отбеляза с малко задоволство.

– Лесли! – Ричард я смъмри. – Приоритети!

– Какво? Човек не може да се зарадва, че нещо ужасно досадно е изчезнало от живота му?

– Човек трябва да е в паника задето е останал последният жив организъм на планетата.

– Лондон не е цялата планета, Ричард – Лесли се смръщи и поклати глава. – Сигурна съм, че има обяснение за всичко.

– Караулите ги няма!

Лесли преглътна и се изправи от мястото си.

– Хайде, обличай се. Двамата с теб ще излезем и ще обиколим улиците, за да видим колко празен може да бъде Лондон в десет сутринта в петък.

Нямаше сигнал на телефоните, радио или телевизионно предаване, интернет не работеше. Лесли опита всяко устройство, до което успя да се докопа. Не успяха нито да изпратят, нито да уловят сигнал, и след часове лутане и скитане из пустия град, двамата се намериха седнали на пейка в Риджънтс парк. Ричард подритваше празни обелки от фъстъците, с които туристите хранеха катериците, но нямаше катерици, които да се покажат от дърветата и да хукнат към шумоленето на обелките.

– Изненадващо изнервящо е – сподели Лесли по едно време.

– Кое?

– Тишината.

Ричард се заслуша и се намръщи. Права беше Лесли, както винаги. Тишината направо крещеше в ушите му и той с тъга си помечта за шумните тълпи по улиците и тихото мърморене на хората от съседните пейки. Патиците цапаха по водата и катериците бягаха наоколо и ти се изпречваха в краката най-неочаквано. Ричард обичайно мразеше туристите, но сега му липсваха. Липсваше му забързания говор на банкерите с черни куфарчета и лъскави обувки, крясъците на изнервените майки и монотонното тропане на обувките на тичащите по алеите.

Лесли въздъхна и се изправи.

– Къде отиваш? – Ричард бързо я последва и притича, за да я настигне като тръгна по алеята.

– Не знам. Нямам си и на представа. Вероятно трябва да продължим да обикаляме наоколо. Не е невъзможно да има и други… други като нас.

– Останали?

– Защо не? – Тя натъпка ръце в джобовете си и се обърна да го погледне над рамо. – Трябва да има, нали? Ние не сме с нищо по-специални от другите.

 

08 май

– Анди? – малкият Томи Бъкли се изправи сред тревата, държейки маргаритка. – Анди! – повтори по-настоятелно и приятелят му се размърда. Една рошава глава се показа в тревата, стръкчета зеленина закачени по ушите и врата му.

– Какво има, Томи? Не виждаш ли, че мисля.

– За какво пък мислиш ти – Томи се намръщи. Изправен се надвесваше над Анди и хвърляше сянка върху лицето му.

– Защо живеем. Къде отиваме.

– Та ти си на дванадесет, Анди! – Томи се разсмя по детски – жизнерадостно и чисто. Подскочи и метна над главата си цяла шепа маргаритки, които се разсипаха по косата му и по изпънатите в тревата крака на Анди. – Защо мислиш за тези неща? За тях мислят възрастните.

Анди изсумтя, но не отговори.

– Казвай какво искаш по-бързо, Томи! Искам да довърша мисленето си. Трябва да се прибера до четири или майка пак ще ме кара да кося тревата.

– Къде са пчелите – това исках да те питам.

– Пчелите ли? – Анди се намръщи на свой и се огледа. Безбрежната поляна се простираше на метри и метри около тях, но нито една пчела не жужеше никъде покрай цъфналите цветове на пролетта.

– Да, Анди, пчелите.

– За какво пък са ти на теб пчели?

– Обичам да ги слушам как жужат, Анди. Липсват ми пчелите.

Анди поклати глава, завъртя очи и се тръшна пак назад в тревата. Покри очи с ръката си и се отнесе в мисли за смисъла на живота. Томи остана да обикаля из тревата, търсейки пчели.

Намери няколко – умрели. Смачкани бяха на шосето, където от дни не беше минавала кола. Той дълго търси кошер, ала остана разочарован, когато намери само стар мравуняк, насипан със сол от баба му още миналата седмица.

 

10 август     

– Трябва да отида да супермаркета – уморено каза Лесли сутринта. Правеше кафе, обърнала гръб на Ричард. Не му беше казала и дума от предишната вечер и той умираше да чуе гласа ѝ.

– Ще дойда с теб.

Лесли се обърна с изненадано изражение и повдигнати вежди.

– От кога искаш да идваш с мен до супермаркета? – попита с малка иронична усмивка. – Мислех, че това място те кара да съжаляваш бедните души на града. И те цитирам тук, Ричард.

– Като готвач, трябва да призная, не изпитвам топли чувства към кварталния супермаркет, да. – Той наклони глава и потърка с пръст ръба на чашата си. – Но се страхувам, Лесли.

– Страхуваш се? Няма жива душа навън и ти се страхуваш.

– Ами ако те пусна да излезеш и изчезнеш?

– Знам пътя до вкъщи, скъпи. – Тя дойде до него и го целуна по главата. – Няма какво да ми се случи. Светът е пуст.

– Ако изчезнеш, Лесли, ако изчезнеш като другите. Тогава какво?

Тя го пусна и отстъпи крачка назад. Облиза устни и тихо кимна. Не се беше замислила за това, но чувайки го от неговата уста, пълната му вярност я съкруши. Лесли седна на стола до съпруга си и улови ръката му. Не я пусна, докато не станаха заедно от масата след закуска, за да се приготвят за празния свят навън.

 

12 август

– Дали може да имаме деца? – Ричард седеше в празната кабина на Окото и зяпаше градската гледка.

Лесли се доближи до него, прегърна го изотзад и отпусна глава на рамото му.

– Защо да им го причиняваме?

 

1 юли

– Ей, Томи. Томи! – Възрастна жена дотича през улицата, махайки на Томи Бъкли да спре. Той намали и натисна спирачката на колелото си.

– Да, госпожа Уотсън?

– Да си виждал Анди, миличък? – тя извърна ръце в престилката си и отметна разпилените кестеняви кичури от челото си. – Пратих го да купи хляб и мляко преди два часа и още никакъв го няма. Запилял се е да играе някъде сигурно.

Томи сбърчи вежди. Хлапетата от квартала наистина играеха баскетбол на игрището на завоя, но той беше минал от там само преди минута и не беше видял Анди с тях.

– Не знам, госпожо Уотсън. Бях на игрището току-що, нямаше никакъв Анди там.

На вестника от 4-ти юли снимката на Анди беше на първа страница с голям надпис „ТЪРСИ СЕ“ над нея. Детските плахи очи на Анди Уотсън гледаха от черно-бялата снимка, немигащи и неми. Училищната му униформа беше прилежно закопчана около врата му и пригладена около раменете – нагласена за снимката, така както никога не изглеждаше в реалността.

С Анди, забеляза Томи Бъкли, бяха изчезнали и всички врабчета.

На 9-ти юли Томи забеляза, че в целия град не можеше да се намери даже една котка. По стълбовете скоро се появиха десетки постера „Търси се домашен котарак“, които покриха детските плахи очи на Анди и Томи с недоволство обикаляше и късаше досадните котки. Анди пак се появяваше, но не за дълго.

Кучетата изчезнаха на 15-ти юли и Томи се отказа. Ръцете му и без това бяха вече нарязани от хартията и боляха ужасно.

Анди се върна на 1-ви август – избягал бил с Мери Уилкинс в търсене на изгубено златно съкровище, за което тя прочела в стара книга на баба си, а той без това не намирал друг смисъл в това да сме живи, освен за да изживяваме дните си.

Пчелите, врабчетата, котките, кучетата. Те не се върнаха. След тях продължиха да изчезват разни живи неща, докато един ден Томи Бъкли не се събуди и не установи, че мравунякът в двора е мистериозно опустял.

 

20 септември

Токът спря преди известно време, седмица може би, Лесли страдаше единствено за кафето, което не можеше да пие на закуска, и за чая следобед. Фризерите спряха да работят и храната, която бяха складирали, трябваше да се изхвърли не след дълго. Ричард седеше на стъпалата пред апартамента им и четеше сутрешния вестник за 8-ми август. Препрочиташе едни и същи статии за пореден път и толкова много се изнервяше понякога, че започваше да крещи.

Първите дни очакваше полицията да се появи. Притеснените лица на съседките да се покажат зад белите завеси на прозорците. Минувачите да го изгледат сурово и недоволно, осъждайки го за разюзданото му поведение. Нямаше минувачи или съседи, нямаше полицаи, които да се качат в полицейските коли, да пуснат сирените и да препускат по улиците на Лондон.

Започна да тича, и то все по-далече от къщата. Обуваше маратонките си и тичаше през правите лондонски улици. Тичаше често по стари трамвайни линии, които намери в крайните квартали. Ходеше до там, тичаше няколко километра, и се връщаше. Крещеше най-често, докато тичаше, когато беше далеко, където Лесли не можеше да го чува.

Тежеше ѝ да го чува и Ричард виждаше това в очите ѝ. Научи се бързо да не показва отчаянието и гнева си пред нея. Тя се беше усетила по-рано, той забеляза един ден. Стените в дома на съседите Луис бяха издрани и тапетите – скъсани; диванът – разпорен и завесите – нарязани с ножици. Но Лесли изглеждаше спокойна през повечето време, понасяше самотата по-добре от него и Ричард се успокояваше, знаейки това. Беше хубаво, да знаеш, че не трябва да си силен понякога.

– Направих чай – чу се гласът на Лесли отвътре и скоро тя се появи на прага с две чаши чай.

Ричард седеше на стълбите и четеше вестника.

– Защо продължаваш да четеш това, Ричард? – Тя постави ръка върху неговата и леко го разтърси.

– Шумоли толкова приятно – измъмри унило той. – Ако ти не си в стаята, тишината е оглушителна.

– Чети книга тогава, остави този вестник.

Той сгъна вестника и го остави на стъпалото над тях. Взе чая си и отпи тихо. Лесли не го гледаше, погледът ѝ се разхождаше по пустите тротоари. Не си спомняше да е виждала улицата празна преди.

Нещо изжужа в ухото на Ричард и той замахна с ръка инстинктивно. Върховете на пръстите му минаха покрай лицето. Жуженето се отдалечи, но не спря. Лесли обърна глава към него.

– Какво е това? – попита и жуженето се усили в ухото на Ричард.

– Пчела – рече с досада той.

– Пчелите не изчезнаха ли още в началото на май?

Щеше да замахне отново, ала нейната ръка се стрелна и улови китката му. Гледаше го с ококорени, доволни очи.

– Пчела – повтори той и този път звучеше различно.

Жуженето се засили отново и пчелата се завъртя около лицето му за момент. После отлетя надолу по улицата и остави подире си тишина.

– Надявам се да се върне – сподели Лесли, опряла глава на рамото на съпруга си. – Обичам да ги слушам как жужат.

Leave a Reply