Пясъчните хора

– Залегни! – изкрещя Тони зад гърба му. Гласът достигна ушите му 0,010 стотни от секундата преди звуковата вълна. Силата на взрива го удари и отхвърли напред. Не падна. Краката му се раздвижиха.

Тичаше и мекият пясък се огъваше под кубинките му. Камуфлажните панталони лепнеха на лявото му бедро, където куршум го одраска и отнесе парче кожа. Тениската му в лепнеше от потта под силното пустинно слънце. Повдигна изнурено лице; силната светлина атакува очите му. Примижа и повдигна ръка на челото си; зениците му трябваше да са малки като иглени глави, помисли си иронично.

Свали винтовката[1] от рамото си. Раницата изостави някъде по пътя. Манерка с вода носеше в страничния джоб на камуфлажните панталони, но наля течността в гърлото на Джарод. Той умря десет минути по-късно с куршум в главата.

Пясъкът влизаше в очите му. Димилката от взрива над самотната постройка се виеше високо над напичащото слънце. Грееше като огнен диск високо в безоблачното синьо небе. Черният дим нарушаваше хоризонта на юг, но той тичаше на север: пясък се белееше на хоризонта със синевата и жарещите по кожата слънчеви лъчи.

Светлината изминава един метър за 3,3 наносекунди.

Светлината изминава един километър за 3,3 микросекунди.

Дори не знаеше, че знае тези неща. Повтаряше си ги, за да не мисли за труповете зад гърба си. Тони тичаше до него. Кимаше му на всеки десет метра и се обръщаше да следи развоя на битката. Хаосът зад тях се простираше и наближаваше бяга им.

Лагерът беше прекалено далече. Радиостанцията падна от рамото му в прекосяването на реката.

Светлината изминава разстоянието от галактиката Андромеда до Земята за 2 500 000 години.

Тони изкрещя да залегне и се хвърли отгоре му. Строполи се по лице в пясъка. Над дясното му рамо капеше кръв. Течеше. Обилно. Колко необичайно; не усещаше болка. Но може би, мислеше, това беше смъртта. Безтегловно изтръпване. И кръв: червена ясна кръв. Ярка като огненият диск на небето.

Чу давене и пръсти, които дращеха с последни сили рамото му. Винтовката му убиваше. Лежеше отгоре ѝ, с дръжката притисната в стомаха му.

Клокоченето се успокои и кръвта спря да тече. Мъртъв ли беше?

Опита да се изправи, нещо тежеше на гърба му. Едва тогава завъртя глава. В устата и носа му имаше пясък. Гърлото го болеше. Дробовете му горяха от жажда. И изкрещя.

Тони лежеше отгоре му с изцъклени очи. Раната в гърлото му червенееше, прясна и влажна. Кръвта на войника се стичаше по рамо му. Полепваше по бежовата тениска. Отхвърли тялото му в пясъка и коленичи над него. Пръстите му трепереха. Винтовката бодеше с дулото си в коляното му.

Наведе се и затвори очите на Тони. Погледна назад към черния комин. Димът се виеше страшно и настървено.

Джипове ръмжаха и се чуваха викове. Наближаваха; бяха застреляли Тони – вече бяха тук. Не знаеха, че е жив. Може би се надяваха да легне и да се предаде. Но той нямаше да се предаде.

Грабна винтовката, намъкна металните „кучешки” медальони в яката на тениската – за част от секундата дланта му ги покри успокоително – и се насили да затича отново.

Светлината обикаля по Екватора за 0,13 секунди.

Светлината изминава разстояние от един парсек за 3,26 години.

Бог да му е на помощ, падна на колене в пясъка. С кокала на дланта си притисна между ІІ и ІІІ costa verae[2]. Ръката му се оцапа в кръв. Присети се за Тони, но тежестта му вече не лежеше на гърба му. Кръвта на войника засъхна бързо на рамото на тениската му. Топлата течност по пръстите му бликаше от собствените му гърди.

Голяма топла рана. Усещаше изтръпналост по цялото си тяло. Този път не се запита дали това е смъртта. Не искаше да знае. Отговорът беше прекалено труден; мислите бяха прекалено трудни за замъгленото му съзнание. Регистрираше жегата и слънцето. Безоблачното небе, което се откри пред очите му като се строполи по гръб.

Винтовката падна от ръката му и се зарови в пясъка. Същият топъл пясък, в който главата му потъна. Имаше песъчинки в устата и в очите. Защитна реакция на окото беше да сълзи, докато се освободи от дращенето. Той не плачеше. Сълзите, които се стичаха по бузите му, бяха защитна реакция на тялото му срещу пясъка.

Затвори очи и се отпусна. Той не плачеше.

„Ние всички лежим в калта, но някои от нас гледат към звездите.”

Оскар Уайлд

Усмихна се на цитата, пробягал ума му, и примига. Искаше да види звездите; искаше да умре под звездите, не под жаркото слънце. Искаше светлината от Млечния път да е последната светлина, която очите му да виждат преди мракът да ги погълне завинаги. В града никога не можеш да видиш Млечния път; не и както го виждаш в пустинята: в идеалния мрак на нощта; в светлината на 300 милиарда звезди.

Пръстите му се сплетоха с пясъка. Върху лицето му падна сянка.

Премрежените му очи примигаха. Умът му го изоставяше. Толкова рано; щеше да отнеме часове да умре. Отгоре му бдеше същество с пясъчно лице и пясъчни очи. Издигаше се от пясъка и се губеше в него.

– Държа те – казва глас. Глас на пълна тишина.

Гранулите гъделичкат кожата му. Животът попива пясъка. Горещ, ала не така, както преди; хладен и поносим. Слънцето се е смирило, небето е почерняло като че ли. Или е сянката. Или са очите на пясъчното създание.

Песъчлива длан докосва челото му. Очаква усещането да е грапаво и горещо, но е приятно, успокоително. Гладко.

Очите му пробягват по чудното лице. Къдрици и дълги мигли. От върховете им се сипят прашинки и падат в очите му. По лицето му. Главата на съществото се тръсва с прекъсването на зрителния контакт; жест на недоволство. От движението се изсипва шепа пясък около главата и по врата на съществото. От него поръсват по попитата с кръв тениска и се разпиляват по гръдния му кош.

– Не искам да умра.

Устни се разтичат в песачлива усмивка. Стъкловидни зъби блестят на слънцето. То отново се е появило? Но не е жежко. Хлада от пясъчното създание е изпила топлината на пясъка под гърба му и на огнения диск в небето.

– Шшт.

И после тишина. Защото смъртта, в крайна сметка, не е толкова страшна.

 

Според Теорията на струните съществуват 10 или 11 измерения на пространство-времето. Според нея, те са много малки. Толкова малки и тесни, че ние не бихме усещали преминаването през тях.

Той отвори очи върху пясъка в пустинята. Млечният път се виждаше високо в небето. Луната се беше скрила и само звездната светлина огряваше лицето му. Ярка и прекрасна.

Пръстите му се сплетоха с пясъка. Инстинктивно стегна хватката си и съществото се изправи от грапавината. Прашинки падаха от косата и раменете му. Движеше се дивно и ефирно. Движенията му сякаш забавен каданс в стар филм. На звездната светлина блестеше и очите му бяха галактики.

Той го гледаше мълчаливо. Пясъчното същество докосна ръцете си до неговите – длан в длан. И той усети пясъка да се прокрадва по кожата му. Драскаше и гъделичкаше.

Когато съществото се отдръпна, той видя ръцете си. И зарови крака в пясъка, и те се сляха с песъчинките. Повдигна длан пред очите си и сви песачливите си пръсти.

Съществото се усмихваше със стъкловидната си усмивка.

От ХІХ в. е забелязано движението на Сириус в небето – описващ криволинейна, а не праволинейна траектория. При неразвити технологии, явлението се отдава на гравитационното поле на невидим спътник с голяма маса. С развитието на телескопите спътникът е бил открит; ала с нищожни размери и голяма плътност.

Може би, това е възелът. Може би той не знае кой е. И къде трябва да бъде. Може би мястото му е тук: до пясъчния човек. Може би греши, защото не знае, защото знае прекалено малко – вероятно точно като Сириус.

Веднъж вече затвори очи в пясъчната прегръдка на съществото.

Извърна се и седна, заровен в пясъка, също като него. То гледаше нагоре към небето с вселенските си очи. Не откъсваше очи от звездите и войникът не откъсваше очи от пясъчното му лице. Съществото се размърда. Седна в пясъка в поза за медитация. Сля ръцете си с прашинките зад гърба си и отпусна главата си да виси назад.

Блестеше в звездната светлина.

Войникът се обърна и видя над рамото му десетки фигури да се изправят от пясъка. Блестяха както блестят съзвездията.

Прегърбените им рамене се издигаха, склонените им глави висяха между ръцете и пясъка се отичаше между върховете на пръстите им и неравната грапавина. И те насядаха и загледаха в небето. Звездите се попиваха в тях и в стъкловидните им блестящи очи.

Те всички бяха пясък. Пясък и звездна светлина.


[1] Винтовка – вид пушка; предназначена за поразяване на противника в близък бой с куршуми, щик или приклад

[2] Costa verae – ребра І-VІІ се наричат „истински” (costa verae)

One thought on “Пясъчните хора

  1. Прекрасен разказ! Красив, тъжен също, но много красив. Бих казала дори, че е един от най-добрите ти. Текстът се лее като песен, истинско удоволствие е да го четеш. Надявам се да продължиш да пишеш в този жанр, несъмнено ти се удава.

Leave a Reply