Невидимият човек

Джак Ключалка беше ключар от дълго време. И имаше невидим приятел.

Като цяло Джак си беше обикновен ключар. С отваряне на врати той си изкарваше прехраната откак се помнеше. Пътуваше от място на място, от врата на врата; и отключваше каквото някой беше заключил преди него за оня, който сипеше монети в кесията му.

В живота си Джак Ключалка беше отключил много ключалки: на врати на замъци, врати на стаи, врати на скрити стаи; сандъци на пиратски съкровища, бижутерийни кутии и кутии на магьосници и объркани пътешественици; отключвал беше окови и отварял беше врати към дълбините на океана. Не помнеше колко много врати беше отворил и отключил. Не, че можеше, разбира се – с всяка нова страница, на която прескачаха с невидимия си приятел, старото мастило изсветляваше и нов живот се отгръщаше в ума му.

Изключително странно е това, че тази история започна с Джак, защото истински тя е разказ за неговия невидим приятел времевой. На този негов приятел отдавна му е обещана история за разказване. Той копнее да чуе своята история, да я изживее дори, ако има повече смелост да мечтае в кожата на един мастилено-буквен герой, какъвто ние всички разбираме, че е.

Днес Джак и невидимият му приятел са в 21 век, но на едно необичайно място за разказ в това време от вселенския и земен живот. Хубаво би било през двадесет и първия век да отскочим до страниците между 15512 и 22511, защото там сега се е разпънал един див звездноброен фестивал и всеки самоуважаващ се звездоброец е там и извършва невъзмутимо преброяване на небето, гарнирано допълнително с необичайни номера, трикове и магийки, които звездобройците обичайно заучаваха, докато скучаеха по време на звездоброя. Разбира се, тежка работа е да броиш звезди, ала като си умел (а те бяха особено умели, защото бяха най-добри в броенето), все ти трябва да имаш нещо, с което да заемеш ръцете си, докато лежиш и броиш в небето.

Също така земният живот (същата планета, от която сме и ние) е доста интересен, понеже има компютри, телевизия, интернет и други такива обичайни за времето ни, ала необичайни за миналото ни изобретения, които често изумяваха пътешествениците през страниците със своята приложимост, практичност и откровена изостаналост. Защото, нека сме честни, ако си пътувал достатъчно ще си срещнал страници и книги толкова по-напред в развитието си, колкото и толкова по-назад. Така че би било налудничаво да смятаме, че всеки друг живот извън нашия на нашата мила родна планета е много по-далече от нас в своето развитие или път много по-назад, все още в каменната ера.

Джак и невидимият човек сега кръстосват горите на Фантомима. Доста глупаво би било, но нужно, да поясним, че покрай Фантомима се навъртаха много фантоми, прогонени от другите земни ширини.

Кошмарите никой не ги харесваше, та не беше изненада, че са прогонени далече. Така необичайна беше вестта, която достигна до ушите на невидимия приятел на Джак – „Фантомите изчезват” – че той на мига грабна ръкава на Ключалка и му нареди с най-сериозния си глас:

– Ахой! – Доколкото Джак го познаваше от видимите му години, той сега сигурно размахваше пръст и сочеше в пространството. – Врата към Фантомима!

Като пристигнаха във Фантомима там цареше пълен хаос. Навсякъде се щураха чудовища и кошмари, фантоми се приплъзваха на всеки ъгъл – сумтяха и оглеждаха тротоарите мнително. Търсеха кой е подозрителен и като тръгнеха да се разминават с набелязаните си бъдещи похитители, ги заобикаляха отдалече, като че бяха чумави.

Отворената врата зад кметството остана незабелязана. По тъмните улички не се виждаха толкова много кошмари, колкото обичайно трябва. Разбира се, това е нормално, защото никой кошмар не би рискувал благосъстоянието си. Това си беше като да изправиш чудовището под леглото срещу чудовището от килера: никое от двете не би искало да замахне първо, понеже никое от двете никога не беше излизало от скривалището си и не знаеше наистина дали ноктите на другото не са малко по-остри.

Кошмарите си живееха сравнително спокойно. Фантомима се населяваше основно от не добре приети другаде жители. Зъбати, страховити, свръх големи или свръх малки човечета, с по две усти, с три очи, с по четири уши; те не се вписваха точно в общоприетия на тая планета живот и симбиозата им с доминиращия човекоподобен вид не прочиташе гладко.

Обичаха страховитото… о, не, всъщност те си бяха страховитото и според Джак, чието мнение невидимият му приятел отхвърли с раздразнено цвърчене, нямаше как да се разбере кой кого е убил тук, защото наоколо всеки беше в един момент убивал някого или нещо: като почнем от хора и животни, та стигнем до детски мечти, пораснали мечти, надежди, желания, убеждения, ако броим и разрушаването на пясъчни замъци и пукането на балони като убийство, тук наистина се навъртаха някои определено страшни и определено нелепи твари.

Но Джак не спори дълго. Напомни си, че е напуснал страницата си, за да скача от врата на врата с невидимия, който макар и временно прозрачен, все още си беше единственият му приятел и възможно най-интересната компания, на която Ключалка беше имал честта да попада.

Заедно двамата отидоха в кметството – голяма сграда с мраморни стълби и дванадесет подпорни колони, които я извисявана високо към небето. Вътре не беше и на половина толкова спретнато, колкото изглеждаше навън, ала Джак мълчаливо крачеше към охранителния пункт.

Стараеше се особено силно да не започне да си говори сам. Така щеше да изглежда, разбира се, иначе той щеше да си има съвсем реален слушател, който бързо щеше да отговаря – доста пъти с прекъсване дори – ала въпросният сега преживяваше проблем с видимостта си и диалозите с него за страничния наблюдател приличаха на същински монолози.

Страданието си по този въпроса с видимостта си невидимият човек всеки ден изразяваше по няколко пъти под формата на безбрежно дълги тиради относно глупостта на „цялата тази работа със страниците” и изчезването на мастилото му. Те двамата с Джак по принцип бяха на път към търсене на мастилницата, за да върнат обратно видимостта на невидимия приятел на Ключалка, ала той само като чу за изчезналите кошмари, запляска с ръце и се въодушеви така силно, както не се беше въодушевил, дори когато чу къде да намери мастилницата си.

– Дойдохме тук да помогнем! – победоносно възкликна гласът на невидимият човек. Шишкавият зеленокож охранител на пункта за посетители вдигна глава и изгледа Джак над рамките на очилата си.

– Що рече?

– Дойдохме…

Джак блъсна невидимия човек настрани и се усмихна неловко.

– Той е невидим и е много нетърпим в момента. – Извинителното му изражение не трогна охраната.

– О, колко хубаво, момчето си има измислен приятел. – Охраната почеса мазното си теме и предъвка хапката от сандвича, който капеше от ръката по бюрото му. – Какво искаш?

– Чухме за изчезващите фантоми и решихме, че можем да помогнем.

– Вие? – Охранителят изви вежда. – Кои сте вие, бре момче?

Джак въздъхна уморено. Потри челото си с ръка и преглътна последното от търпението, което му беше останало за днес.

– Аз и невидимият ми спътник.

– Защо ти и невидимият ти спътник не си закарате задниците някъде другаде, а? – Сандвичът напълни устата на зеленокожия на пункта за посетители и няколко трохи паднаха. Джак гледаше с отчаяние и смръщено чело.

– Той е времевой. Може да помогне. – Думите излизаха от устата му като че някой бе опрял нож до гърлото му. Измъчено, уморено; о, той мразеше да ги казва, направо му беше втръснало да моли другите да им помогнат. Защото невидимият му приятел, колкото и много да можеше да помага, наистина не се интересуваше дали помощта му е желана. Той просто дяволски обичаше да се занимава с нещо и да преследва отговори.

– Ааа! Не така, Флънгъс. – Висок мъж с дълга сива коса се появи от дъното на залата. Притича разстоянието и се доближи към Джак, да му стисне ръка. – Този мъж тук е известен с пътуването си с един особено интересен времовой. Той, трябва да се каже, дълги години е бил с Милисията, така че е нужно да се уважи присъствието му.

– Да… той е… откъде знаете? – преборвайки объркването си, успя да попита Джак, все още малко изненадан и дори поразен от информираността на сивокосия мъж. Той с голям успех можеше да залъже някой недовиждащ, че е (не особено дребен) шумно цвърчащ плъх, защото и гласът му, и видът му напомняха подобен.

– Ах, то наоколо направо си мирише на времевой. – Дръпна Джак след себе си и стъпките на невидимият човек отекнаха след техните. – Пък и, но това си остава тайна между нас, случайно ви видях като отваряхте вратата в страничната уличка. Нали знаете, от кметския телескоп нищо не остава скрито.

– Не, не знаем всъщност.

– Ех. – Сивокосият мъж махна с ръка като че ли пускаше тревогите на госта му да се оттеглят от съзнанието му. – Вече знаете. Вече знаете. Ето тук. Седнете тук.

Джак седна, но колебливо. Усети как невидимият му приятел се настанява до него. Сакото му изшумоля и часовниците тихо тиктакаха някъде много близо.

– Привлякъл ви е случаят, нали? Да, несъмнено е това.

Мъжът кимаше сам на себе си и сновеше наоколо, малко нервен. Секретарка се появи, да ги поведе напред. Заведе ги в голяма зала с дълга маса, двадесет обграждащи я стола и няколко особено разтревожени фигури, пръснати всеки в свой ъгъл.

– Хората обичайно не са чували за нас, когато се появим някъде.

– Хм. Аз съм чувал друго. – Коментарът на сивокосия мъж остана да виси във въздуха за няколко дълги секунди. После той прочисти гърло, разтри гърдите си и приседна на централния стол. – Седнете сега. Джак, нали? Вие сте ключарят, който пътува с времевоя.

– Да, Джак, това съм аз.

– Хубаво. Дано умеете това, което умее той, понеже ние имаме спешна нужда от вашата помощ.

– Той всъщност е тук, но е…

– Ах, да, да, чух, че мислите, че е невидим. Сигурно ви е трудно, без него, сам. Никога не съм бил влюбен, ала знам колко трябва да боли.

Ключалка се смръщи и тръсна глава. Стисна очи за миг. Като ги отвори, пое дъх и заяви уверено.

– Ние не сме двойка.

– О, но прекарвате всеки възможен момент заедно.

Сумтене придружи въртенето на очи и неудобното наместване на стола. На Джак много му се прииска да види изражението на невидимия си приятел, ала качеството на невидимост вървеше с тази добавка.

– Сигурно гледате доста телевизия, сър – отбеляза равно той.

– Да, жена ми отбелязва същото. Ала телевизията не може да спаси жителите на града ми, знаете вече. И ми се ще да мога да им помогна, само дето не намирам начин как. Освен разбира се, търсейки помощта на някой особено умен детектив, но такива не се навъртат наоколо.

– О, и вие ли? – Джак разтри чело. Напомни си за онези дни, в които невидимия му приятел настървено гледаше телевизия и учеше изследователските земни техники от различни ТВ предавания. О, Бога му, не му се искаше още един заклет фен.

– Трябва да видите тениската ми – уверено заяви сивокосият мъж, явно кметът, ако съдим по начина, по който заявяваше властта си наоколо. – Но тук е нужно друго! Сега някой руши спокойствие в града ми и аз трябва да знам кой.

– Ще опитам да помогна – предпазливо рече Джак. Усети как невидимият му приятел стиска ръката му, развълнуван и ентусиазиран като дете. – Ще ми трябват ден-два.

– Да, разбира се. – Кметът се усмихна учтиво. – Разбира се.

Тези ден-два бяха голямо мъчение за Джак Ключалка. Невидимият му приятел фучеше наоколо, хвърляше листи, чупеше чаши за кафе в стените и драскаше по масата, столовете – в един момент дори и по тавана, както седеше изправен върху вече изписаната маса – и търсеше решението на уравнение, което изникна в главата му предишния ден и така и не можеше да се отърве от него, знаейки, че не знае отговора.

След като пореден час мина, три чая бяха изпити, две кафета и панер с кифлички изяден до троха, невидимият човек издърпа стола си (целият в опити за решение на уравнението), седна и с тропота на масата стана ясно, че качи краката си отгоре. Джак го „гледаше” сърдито изпод вежди.

– Е?

– Е, какво е? – рече невидимият с не най-любезния си тон.

– Освен че пак минахме през невероятно налудничава ситуация с този – откровено подозрителен – кмет, не смяташ ли, че е време да свършим някаква истинска работа?

– Че за какво ни е да вършим някаква работа? – Той вероятно сега повдигаше рамене.

Проблемът на Джак беше, че той не можеше да види дори очертанията му. До преди месец поне те личаха някъде из пространството (особено, ако бяха затворени в такава идеално бяла стая), ала от известно време от приятеля му не беше останала и драскулка да се види.

– За да разберем кой е похитителят на кошмарите?

– Апф! – Панерът от кифличките падна, поредната чаша беше преобърната на земята и се счупи. Да, той ръкомахаше, ръкомахаше като луд. – Аз знам от преди да дойдем. Да не мислиш, че се разхождахме напразно.

– Явно седим тук напразно през последните два дни – сърдито натърти Джак. Не беше точно изненадан от чутото. Изработи енергия за някакво раздразнение, ала за ядосване случаят беше прекалено дребен в сравнение с предишни моменти.

– Събитията тук са показателни и ясни. Онзи… хм.

– Онзи кой?

– Онзи е виновен, разбира се.

Джак примига на парцали.

– Онзи е относително местоимение. Дай ми име. Описание. Нещо.

– Днес си по-глупав от обичайното. – Трополенето подсказа, че невидимият човек е станал и се разхожда наоколо. Вероятно със скръстени пред гърдите ръце.

– Ядосан ли си?

Сумтене дойде от пространството.

– Добре. – Джак сложи отворени длани върху масата. Вдиша и издиша, успокои се максимално преди да събере енергията да зададе следващия си въпрос. – Какво искаш от мен? – О, не, успя да събере сили дори за още един. – Как да помогна?

– Млъкни. И иди ми го доведи.

Ключалка почервеня от събрания гняв.

– Онзи ли? – попита през стиснати зъби.

– Да, Джак. Поясних два пъти. Онзи.

Ключарят се съгласи с настоятелно мълчание, стана и излезе от стаята. Остави стабилно непоносимият си невидим приятел да обикаля около масата, тананикайки, каквото Джак успяваше да си припомни, беше детска песен от далечна страница на планета бухалоподобни твари с големи жълти очи.

След няколко часа кметът влезе, леко смутен. Огледа наоколо, завъртя се и тъкмо като се готвеше да излезе, усети зад гърба си дъх. Обърна се, ала никой не се виждаше. Тръгна пак да отваря вратата, но се спря. Спря го всъщност гласът на невидимият човек, който недоволно се поклащаше на задните крака на стола си и си тананикаше.

– Чуваш ме, нали?

– Да. – Кметът се обърна с изненада.

– Намерихте ли го? – Гласът не се представи, нито поясни откъде всъщност идва. Раздразнението в дълбоката му басова нотка развълнува кмета и го въодушеви за възможността Джак Ключалка наистина да води със себе си невидимият времевой.

– Кого?

– Онзи, естествено. Вие какво, да не сте се събрали на някакви глупашки събор? – тросна се сърдито невидимият човек.

– А… онзи. – Кметът прочисти гърло с неудобство. – Да. Ние не знаем кой е.

– Ще направи ли разлика, ако се престоря, че ми пука, или директно да ви обясня колко сте бавни?

Сивокосият мъж се поизправи, обида изписана на лицето му. Имаше нещо имитиращо аристократичната стойка в позицията на тялото му, но то нито беше истинско, нито беше имитирано с убедителност. Кметът беше по-скоро разсеян и неуверен, отколкото строг и царствен. Невидимият човек кривеше лицето си с възмущение: първо от слабостта на управника и после, заради невъзможността му да види недоволството по лицето му.

– Някой явно сънува.

– Сънува? – Той като че ли не го беше чул, а това не беше възможно, защото в стаята беше много тихо, а гласът на невидимия имаше особено натрапчив дълбок тон, който отекваше в белите стени и се връщаше със силно ехо.

– Да, разбира се. Някой сънува и срещнатите в сънищата си кошмари преборва с ума си. Затова изчезват. Преборени са вече.

– О, не, не, това е невъзможно. Много трудно. Не се е случвало скоро. Не, не, не.

Невидимият човек изсумтя с досада.

– На тази планета не се измаряте да отричате.

– Как така някой ще ги е надвил в съня си? Те са кошмари. Страшни и…

– Доведете ми го.

– Кого, в името на всички страхове и кошмари, искате да ви доведем?!

– ОНЗИ! – изкрещя ядосано гласът. Чашата от чая на Джак още седеше на масата. Той я грабна и я метна бясно по кмета. О, вече наистина не можеше да търпи бездействието. Или пък факта, че беше невидим. – Доведете ми го. Сега.

Отне на Джак известно време, ала той най-сетне се върна в бялата стая в кметството. Пиеше чай в хартиена чаша с пластмасова капачка. От напитката му стаята му се изпълни с миризма на лайка и натрапчив захарен меден аромат. Ако можеше да види невидимия си приятел, Ключалка щеше да го види как се мръщи, ала той и без друго предполагаше, че миризмата ще раздразни времевоя. Спести си колебанията по въпроса за реакцията му.

Остави чая си на изписаната маса и погледна внимателно от другата на страна. Графитът, изваден от обикновен молив, драскаше по ръба на масата произволни числа в случайни комбинации.

– Сам си – заключи равнодушно невидимият човек.

– Понякога ти завиждам за наблюдателността ти – саркастично подметна Джак, докато сваляше сакото си. Метна го на стола, на който секунда по-късно сетна. Реши, че е добра идея да раздвижи гръб и да изпъне рамене през времето, в което невидимият му приятел събираше в устата си думите, които да върне насреща му. Той никак не обичаше да си пилее приказките, особено щом се намереше в лошо настроение, и да отговори сега щеше да си е същинско чудо.

И ето на, чудо се и случи.

– Сарказмът ти е не на място.

– Както и твоето нежелание да уточниш кого искаш да ти доведем. – Невидимият човек вероятно сега повдигаше рамене с безразличие. Пъзелът в главата му беше нареден; не много неща го задържаха наоколо, най-силното липсата на Джак. – Аз обаче разбрах.

– Ммм. – Трополене и столът се плъзна назад. Шумът от стъпки изпълни стаята. – И?

– Не знам къде да го открия! Може да е навсякъде. Може да е всеки.

– Защо?

– Всеки спи. Не можем да знаем кой е онзи, който надвива кошмарите в сънищата си и ги унищожава.

– Можем. – Твърдият глас на невидимият човек доведе отчаяно изражение на лицето на Джак. Той потри шия и отпи от чая си в уморено търсене на отговори.

– Би ли бил така добър да обясниш как?

– Не.

– Защо?! – Джак почти проплака думата.

– Защото не знам как, Джак. Опитвам се да измисля.

По шумоленето Ключалка предположи, че невидимият му приятел вероятно пак се е настанил на стола си от другата страна на масата. Двамата останаха в тишина за няколко часа. Джак отлага изпиването на чая си максимално, но – както му се стори – го изпи прекалено бързо и докато чу гласа на времевоя отново, гърлото му гореше от жажда.

– Нямам си и на представа – заключи той сурово.

– Добре. Нека идем в моргата. По телата може да има следи.

Хъмкане дойде от мястото, на което се разполагаше невидимият човек. После той се съгласи и двамата хукнаха забързано към полицейската служба. Там Джак преживя отново ироничните погледи след обяснението за невидимия му спътник, спора за борбата им с изчезването на кошмари и какво ли още не, докато накрая един уморен детектив не се застъпи за него и не го пусна да види телата – „какво толкова може да им направи”, хилеше се както говори. „Няма да ги убие отново”.

Като влязоха в моргата и бяха оставени сами, Джак приседна на една метална маса и извади кифличка от джоба на сакото си. Нямаше по-добро занимание за времето, в което чакаше невидимия си приятел да разгледа наоколо и да проучи телата. Той се присламчи към телата и ги огледа, обикаляйки около масите с интерес.

– Това е нелепо – възмутено възкликна по едно време невидимият глас. Прозрачна ръка се стовари върху близката хирургическа маса и тя изтрака силно. – Пълна безсмислица. Подигравка.

Джак изви вежди недоумяващо. Поколеба се малко дали да попита, или да продължи да си хапва кифличката, ала любопитството някъде дълбоко в корема му го хапеше дразнещо и не го оставяше намира.

– Какво има?

– Тази мистерия се оказа прекалено лесна, Ключалка. Няма нужда изобщо да хабим времето си вече тук. – Въздишки и тропане на обувки приближиха Джак. Една силна ръка се стовари на рамото му и стисна окуражително. – Врата, Джак. Врата напред.

Смутен и откровено объркан, Джак бутна ръката на невидимия си приятел от рамото си и се извърна към мястото, на което предполагаше, че той е изправил тънкото си тяло.

– Добре. Какъв е отговорът? Кой ги е убил?

– Някой с явна любов към млякото си, разбира се.

Джак си пое дълбоко дъх.

– Ка-какво?

– Търсим някой… хм, спомняш ли си преди години, един човек, който много обичаше да яде патладжани – мисля, че го срещнахме преди около двадесетина страници, той говореше нещо за хора, които имат типове. Говореше, когато не ядеше патладжан, естествено.

– Този човек говореше за типове планетояди и не беше човек в точната дефиниция на думата. Имаше четири очи и беше невероятно висок за вида си.

– Все пак. Типове. В града има колко… един-двама млекари, нали?

– Предполагам. Малък град е. – Джак сви рамене. – Не разбирам накъде биеш.

– Разбира се, че не разбираш. Ако беше гледал онова предаване с мен, щеше да знаеш.

Очите на Ключалка извършваха натрапчиви орбитални движения, които невидимият му приятел често категоризираше като чиста загуба на време. Като искаше да обижда някой, да използва думите си, без друго рядко някой го гледаше в очите.

– Единственото, което ти научи от там, е как да ме обиждаш по-цветущо.

– Знанието е важно. Не употребата му.

Скърцане, ръмжене. Подобни бяха звуците, които в момента се въртяха около Джак, като изключим разбира се един много необичаен за моргата звук. Джапане? Да, вероятно това е глаголът, който бягаше от ума на Ключалка. Някой джапаше в локва… или локви.

– Какво е това? – запита той, оглеждайки се наоколо.

– Мляко.

И с тия думи, невидимият човек се отдръпна и забърза напред. Джак само предполагаше, че това е сторил, но по шума от крачките му, нямаше голяма вероятност да греши. В дъното на залата се носеше поредна носилка с тяло, а санитарят, който я буташе, джапаше в не малките локви мляко, които се отичаха от голямото, слузесто тяло на кошмара под чаршафа.

– Къде го намерихте? – извика гласът, стряскайки санитаря.

Онзи изпищя и подскочи. Джак бързо се притече на помощ, притичващ по петите на времевоя.

– Невидим. Времевой. Разгадава загадки. Кажете му, докато е в настроение да пита. Моля.

– О… но… невидим? – Санитарят все още събираше здравия си разум, разпилян с млякото по земята.

– Въпрос. Отговор.

– А. – Той прочисти гърло и погледна към тялото с объркано изражение. – Където и другите. На площада.

Невидимият човек оглеждаше забързано тялото и постоянните му движения се усещаха по въздуха. Също така той непременно ръчкаше Джак от време на време, всеки път щом отбележеше нещо гласно и странно като например „бяла пяна около устата – приемливо” или пък „о, колко много мляко – неприемливо!” и други подобни общи констатации, от които Ключалка разбираше едно: жертвата беше удавена. В мляко.

– Има ли млекар наблизо там? – запита нетърпеливо невидимият глас щом като веднъж приключи с огледа си под подгизналото покривало.

– Да. „Млякото на чичо Зъл” – най-известната млекопродавница във Фантомима.

– Врата към „Млякото на чичо Зъл”. – И, да, бъдете уверени – невидимият човек заявяваше това с високо вдигнат показалец.

Ще не ще, Джак протегна ръка, грабна една брава и силно се надяваше тя да не ги отведе на напълно неправилното място.

„Млякото на чичо Зъл” беше приветливо и уютно местенце с няколко маси за сядане, прилежно излъскан тезгях и две витрини с млечни изделия – сладки и солени, както и хладилник с прясно изцедено мляко. Чичо Зъл се оказа средно висок мъж с гола глава, матова кожа, жълтеникава като че използваше горчица вместо крем за лице, и облечен в домашно изплетен пуловер с надпис „Млечна радост” на гърдите. Джак примига на няколко пъти, за да осъзнае, че вижда това, което наистина виждаше.

– Чичо… чичо Зъл? – попита колебливо. Не спираше да мига насреща му.

Съществото се ухили и подаде ръка за запознанство. Като се здрависаха, чичо Зъл се поинтересува кой е Джак, какво иска от него и защо го е посетил, и тъй като Ключалка наистина не знаеше отговорите на тези въпроси, се усмихваше и все изместваше темата я към здравословното състояние на кравите, я към вълнението на чичо Зъл по отношение на скорошния панаир в градче на две планини от тази.

– Да сте убивал някого напоследък?

Чичо Зъл повдигна глава и погледна Джак с усмивка.

– Не Ви чух, извинете.

– Аз… ъъ. – Джак прочисти гърло и подръпна яката на ризата си. – Аз съм тук с моя… ох, в името на проклетата страница. Имали ли сте скоро пререкания с някои от кошмарите в града?

– Не, не, разбира се. – Усмивката беше така натрапчива, че тръпки пробягаха по гърба на Джак Ключалка. И от никъде, той се запита от кого ли е направено коженото яке на закачалката зад тезгяха.

– А убивал ли сте ги? – обади се отново невидимият глас и Джак изръмжа тихо и предупредително. Не той беше невидим. Ако милият чичо Зъл го погнеше, нямаше да годи времевоя, а Ключалка. Факт, който невидимият му приятел позабравяше.

– А вие обичате ли да ви разливат млякото? – подпита той и примига бързо. Опипваше почвата с предпазливи пръсти, ала не му се наложи да чака дълго за реакция.

Без друго странното лице на чичо Зъл се изкриви. Левият му клепач потрепна леко; нервен тик. Лицето му придоби онзи характерен цвят на кожата, който всеки би оприличил на добре нагрят котлон, а изражението му на Джак се прииска да извади тефтер и да си надраска в основни щрихи.

Без многоглаголстване: млекарят беше ужасен.

– Имате ли нещо конкретно за питане, извинете?

– Да! – възкликна ядно невидимият човек. Чичо Зъл се опули за миг, после се посъвзе. – Убивали ли сте някакви кошмари напоследък?

– Това е толкова нелеп въпрос.

– Не по-нелеп от трупове, облети с мляко.

– Не бих хабил млякото си в подобни занимания – хладно изрецитира млекарят.

Невидимият човек се смълча за миг.

– Информативно. Най-големият Ви кошмар би бил… разлято мляко? – Цъкане и въздишка изпълниха тишината и после гласът отново се появи. – Ако, да кажем, някой кошмар се препъне в касетка мляко рано сутрин.

Очите на млекаря се разшириха. Той заклати бързо глава и погали гърлото на бутилката, която сега лъскаше и оставяше в партидата.

– Бихте предприели сериозни действия. Като да кажем, да докопате въпросния някой в съня си и – ще се изразя учтиво – да сложите край на планетарната му екзистенция?

Чичо Зъл сви устни.

– Звучите като луд.

– Аз съм луд. И съм невидим. – Отбеляза гласът доста на място, за да смути млекаря. – Вие седите тук и си приказвате сам. Аз просто бръщолевя в пространството.

– Колко грубо!

– Е, не по-грубо от убийство.

Джак поклати уморено глава.

– Докажи, че той е убиецът, и да се махаме вече.

– А, да, вярно. – Невидимият човек прочисти гърло. – Хубаво щеше да е да викнем полицията с нас – допълни тихо, като хвърли скришен поглед (защото никой не го виждаше, но той беше наистина предпазлив с движенията си) на чичо Зъл, слисан и привел глава между рамене си, докато слушаше разговора им.

– Да…

Джак погледна на свой ред към чичо Зъл. Той беше предприел не особено добронамерена крачка към тях, незнайно кога заобиколил щанда. Ключалка сви устни. Облиза ги и въздъхна.

– Имам едно необичайно предложение.

– Какво?

Ключарят поклати глава, малко уморено, малко развеселено.

– Мисли, докато бягаш.

Leave a Reply