Мистър и мисис Зло

Димът се разпръсна из помещението изведнъж. Пълзеше по стените и обхващаше пространството лениво и с опасната захапка на чудовище. Под завесата му се скри подът, бавно бяха погълнати масите и столовете в кабарето. Лампите с кадифени абажури останаха мъждиви светлинки в пространството, дори светлините на тавана не след дълго бяха погълнати в сивата челюст на дима и попити в мистерия.

И тогава изведнъж нещо гръмна.

Масите се разтресоха и чашите с шери и уиски издрънчаха. Питиетата опасно залюлени от вибрациите на злощастното, вцепеняващо кръвта избухване.

Димът се сгъсти и замириса на изгоряло, вентилационните шахти се отвориха рязко и всмукването на въздуха засвистя в малката зала на кабарето, ведно с бръмченето на машина и обилните, скупчени край тавана гъсти черни облаци дим.

Млада жена в сценичен костюм се появи като привидение сред дима, кашляше и си проправяше път към дъното на залата. Като стигна, повдигна малка червена завеса от тежко кадифе и изрита с върха на ботуша си димящата машина отзад.

– Патрик, глупавата машина отново се счупи – извика недоволно като пазеше устата си зад облечената в ръкавица длан.

Русоляв младеж от поддръжката се показа иззад малко дървено прозорче, скрито в стената зад завесата. Свали кръглите си очила с кожена каишка, обхванала здраво главата му, и се надвеси от пролуката, да сръчка машината с върховете на пръстите си.

– Прегряла е – обясни разсеяно. Свободната му ръка се занимаваше с нещо отзад стената и вниманието му беше насочено другаде. – Казах ти, не ти трябва дим всяка вечер, Тринити. Машината за дим е твърде стара, а и гостите се оплакват.

Тринити изсъска и дръпна ядосано завесата пред лицето на Патрик. Машината за дим беше започнала да изстива вече и не димеше така силно, а пушекът от залата бавно се изсмукваше през вентилационните шахти.

Гостите в кабарето тихо шепнеха и шаваха неспокойно, въртейки глави наляво-надясно в търсене на обяснение за случилото се, ала вниманието им скоро се оказа качествено отвлечено от проблема с дима.

Насред залата, на маса съвсем близо до прожекторите на сцената, мисис Арингтън нададе изплашен писък, последван бързо от отчаян вопъл и шумоленето на полите ѝ, когато се надигна от креслото си и направи двете решаващи крачки до празното кресло от другата страна на масата.

На протритата до лъщене мъхеста седалка лежеше опърпана бележка от стара, окапана в кафе и восък хартия. Въпросната беше заела мястото на мистър Арингтън, който едва до преди няколко минути седеше на празното сега кресло, пиеше чаша уиски и периодично поглаждаше гъстия си, завит в краищата мустак, излъскан и сресан, както беше модерно. До бележката лежеше монокълът на мистър Арингтън и стъклото му увеличаваше тъкмо едно от кафеените петна по ръба и последната буква от краткото, но смразяващо кръвта съобщение, написано четливо, но без каквато и да било правилна пунктуация:

До скоро виждане… мисис Зло

– Какво значи това? – запита мистър Клифорд току-що изникнал иззад сцената и на мястото на събитието. Той беше съдържателят на заведението и с особено внимание се стараеше в кабарето никога да не се случват особени произшествия, които потенциално да доведат полицаи, детективи и да го пазят драконите, хигиенен контрол на проверка в помещенията.

– Съпругът ми! Съпругът ми е изчезнал – въз драматично констатира мисис Арингтън и повя на лицето си с длан. – И то точно преди представянето на финалния му шедьовър!

Мистър Клифорд нервно отпусна якичката си. Облечената му в бяла ръкавица ръка покри лакътя на разстроената гостенка.

– Моля Ви, може би господинът е излязъл да подиша чист въздух заради малкия инцидент с машината за дим – предположи Клифърд с обнадеждено кимване по посока на света като цяло и навъсен, мрачен поглед по посока на Тринити, които завъртя очи насреща му.

– Ще изляза да погледна във фоайето и на тротоара – предложи тя като разбра, че няма да се измъкне лесно и мистър Клифърд побърза да я изпрати да свърши именно точно това преди някой да се е усетил да потърси телефонната кабина и да повика полиция.

– Но той беше тук – изхлипа мисис Арингтън жално. – Ние тъкмо коментирахме колко прекрасно ще бъде утре, на представянето, и тогава той млъкна. И когато димът се разнесе, него го нямаше. Просто го нямаше.

В помещението се възцари тишина за момент. Затишието последва вълна от гласове, един през друг надпреварващи се да предположат причините за изчезването и теориите за местоположението на мистър Арингтън. Гостите не бяха чак толкова впечатлени, че да напуснат местата си. Седяха около масите, пиеха безшумно питиетата си – някои от гостите първо забелязаха, че благодарение на вибрациите от гръмналата машина, питиетата им се бяха поразлели и задължително планираха да пожелаят компенсация.

Появиха се теории, че мистър Арингтън е избягал. Както и че цялата случка е добре подготвена инсценировка именно преди грандиозната премиера на последната и дългоочаквана книга от творчеството на Аргингтън.

Мистър си беше талантлив и особено популярен през последните десет години и книгите му изхранваха семейството му благодарение на високите продажби и големия интерес към неговите интервюта, автографи и използвани салфетки. Мисис Арингтън умело се занимаваше с рекламата на своя съпруг. Множество скептици дори смятаха, че обликът, който тя изграждаше на писателя, му помагаше повече от уменията зад пишещата машина, ала това беше мнение на малка и негативно настроена група, която нямаше да се появи в книжарницата на премиерата на книгата, нито да я прочете, но пък щеше неизменно да се изкаже негативно в пресата още ден след издаването.

Разбира се, популярността на мистър Арингтън се дължеше най-вече на достъпната литература, която издаваше. Младежите съставяха голяма част от групата на читателите му и съответен тласък на продажбите.

– Няма го никъде – гласът на Тринити долетя със скърцането на двойните врати към салона и тропота на токчетата ѝ.

– Ама как така никъде? – Клифърд възкликна нервно. Пак разхлаби якичката си, така че връзката му вече съвсем висеше около врата. Хубава работа! Ако наистина се окажеше, че гост е изчезнал в кабарето, полицията със сигурност щеше да бъде намесена.

– Проверих фоайето, умивалнята, обходих дори тротоара. Няма и следа от него.

Мисис Арингтън измърмори недоволно. Юмруците ѝ се свиха на облегалката на креслото и лицето ѝ прибеля от притеснение.

– Да се обадим в полицията – бързо препоръча някой от съседната маса и тя закима в съгласие.

Клифърд с ужас осъзна, че от него се очаква да направи обаждането. Сам щеше да сложи ножа на врата си, ала нямаше начин да се измъкне сега. Не и ако не успееше да изкара мистър Арингтън от цилиндъра на главата си. За жалост, това беше напълно невъзможно и мисълта го вкисна допълнително.

Като затвори телефона, Клифърд се облегна на телефонната машина и въздъхна. Няколко секунди по-късно от другата страна на вратата се почука. Съдържателят повдигна глава от масивната метална машина и погледна зад рамото си със смръщени вежди. Кой беше така нахален, за да прекъсва някого в телефонна кабина?

Клифърд бутна вратата и тя се люшна със скърцане. От другата страна го гледаха чифт космически разноцветни очи, изпръскани сякаш с блясъка на десетки звезди, но вероятно просто светнали от някоя и друга чашка уиски. Очите го гледаха изпод килнато бомбе и от лицето на объркан, видимо недоволен мъж.

– Добър вечер – обади се втори непознат иззад рамото на първия с космическите очи. – Уловихме сигнал за изчезнал герой.

– Изчезнал герой? – Клифърд смръщи чело. – Не, не, изчезналият е писател. Как успяхте да дойдете толкова бързо? – Той пристъпи вън от телефонната кабина и около двамата мъже, оглеждайки ги отстрани. – Вие сте полицаи, нали?

– Не – отряза го онзи с космическите очи. – Аз съм времевой, той е ключар – посочи с палец партньора си, който подтичваше подире му. – Джак, обясни с нещо защо сме тук.

– Как бих могъл? – измърмори недоволно Джак. – Нямаме никаква юрисдикция.

Клифърд ахна и недоволно размаха ръце.

– Трябва да напуснете тогава! Полицията ще е тук всеки момент!

– Именно! – Чармър се завъртя, подхвърли бомбето и го изхвърли по посока на Джак Ключалка. Ключарят го улови над рамото на съдържателя на кабарето, метна го на главата си и се ухили като пристъпи с една голяма крачка и заобиколи Клифърд със самодоволна усмивка.

– Трябва да приключим преди тях. В противен случай ще ни изхвърлят.

– Винаги ни изхвърлят… – проточи Чармър недоволно и тръсна главата си. Направи знак на Джак и той отвори врата, прехвърляйки ги директно на сцената в салона.

Появиха се под светлините. Вратата на Джак се отвори насред изоставените шалове и ветрила, които танцьорите изоставиха при взрива на машината за дим. Чармър прекрачи прага, закри очите си с ръка от ярките светлини на прожекторите, и скочи сред гостите, последван по петите от Джак и хлопването на вратата. Клифърд влетя през двойните врати от фоайето, зачервен в бузите и по врата.

– Спрете тези мъже! – изкрещя той, ала Джак беше измъкнал вече бастунчето си и отместваше гостите, които посмяха да пристъпят към тях, за да ги отстранят.

Мисис Арингтън не се съпротивлява като видя Джак и Чармър. Тя седеше на креслото си отново и стискаше бележката и монокъла на съпруга си. Чармър побърза да разгледа бележката, от която не научи нищо твърде интересно, а монокъла направо подаде на Джак, но и той не беше от полза.

– Какво се случи? – попита бързо Джак, като се настани плавно на празното кресло на мистър Арингтън и остави Чармър да разгледа възможни начини да бъде отвлечен от мястото.

– Говорехме… говорехме с Гари за представянето утре и после машината гръмна и димът стана толкова гъст. Не разбрах кога млъкна и изчезна, и после всичко се изпари. Него вече го нямаше.

Джак погледна Чармър над рамо и времевоят кимна отсечено. Джак покани мисис Арингтън на чай и тя се съгласи веднага. Уговориха се за следващата сутрин и Чармър вече бързаше навън.

– Дали е нещо, с което можем да помогнем? – попита Джак като се появи на тротоара след него. Вратата се хлопна зад гърба му.

Тъкмо тръгваха по тротоара, когато парните двигатели на полицейските коли издишаха тежко пред кабарето. Мистър Клифърд се появи да ги посрещне и спомена за двамата мъже, които вървяха надолу по улицата, но полицаите не обърнаха внимание.

– Подозирам, че да – времевоят въздъхна. – Не биха допуснали да разберем за случилото се, ако от Библиотеката не искаха да се заемем с него.

– Това твърдение подлежи на сериозни съмнения.

Чармър изсумтя, грабна бомбето от шапката на Джак, прерови скритото дъно и го метна на главата си. В ръката му беше останал само лист хартия, където Джак записа адреса на семейство Арингтън.

– Да започнем от тук – каза и размаха парчето хартия. – Мисис Арингтън спомена, че е бил много успешен автор. Може би е бил отвлечен за откуп.

– Чух гостите да споменават, че е бил мразен от феновете си – подметна Джак.

Чармър го изгледа недоволно. Вместо да отвърне, погледна надолу по улицата. Фокусира щанд за вестници и забърза натам, оставяйки Джак назад.

Чу го да подвиква, но беше твърде зает да стигне до машината. Щандът беше механичен и срещу пени ти даваше копие от дневния вестник. Чармър побърза да се сдобие с издание, макар да му отне няколко минути да изрови от джобовете на протритото си сако нужната валута. Имаше така различни междугалактически монети, че вече не помнеше кое къде трябва да се използва.

– Защо ти е вестник? – попита Джак като го настигна.

Чармър го развя на посоки пред тялото на ключаря.

– Има лицето му на първа страница, все трябва да пише нещо полезно вътре.

* * *

– Не го харесвам – констатира някой в тъмнината. – Ще го наричам мистър Зло.

Гари Арингтън отърси глава след първоначалния шок на идването в съзнание. Примига, да проясни замъгленото си зрение, и облиза пресъхналите си устни. Помещението, в което се намираше, беше сухо и прашно. Устата му се беше напълнила с прахоляк, а костюмът му целият вонеше на ароматизирания дим от кабарето.

– Какво значение има как ще го наричаш – отвърна втори глас иззад гърба на писателя.

– Не мога да мисля за него като за Гари Арингтън.

Сумтене и шумолене отвърнаха на признанието, крачки се приближиха иззад мистър Арингтън и две ръце сграбчиха здраво раменете му.

– Добре дошъл, мистър Зло – подигравателно рече гласът и първият се изкикоти.

Гари беше чувал тези гласове. Всъщност не беше ги чувал наистина, но си представяше, че ги чува. Представяше си, че слуша коментарите им за написаното, и се вълнуваше да разбере какво ли е да ги чува наистина, но не смяташе, че някога наистина ще ги слуша така отблизо. Или в подобна обстановка.

Завързан за клатушкащ се дървен стол в неразпознаваема тъмна сграда. Не беше ничий дом, със сигурност. Или пък, ако беше, беше домът на някое подземно изчадие на дълбините и мрака.

Помещението позитивно вонеше на застояло и бълвоч. Светлинки се процеждаха едва-едва през мръсните прозорци, а от тавана висеше едничка зарешетена правоъгълна крушка. Разни картини се виждаха накривени по стените, но с тях завършваше всичко, до което погледът на Гари достигаше.

Тъмнината беше гъста, от миризмите очите му се насълзяваха, а пленителите му се надвесваха все по-близо до него. Нямаше никаква полза да зяпа наоколо. Мистър Арингтън стисна клепачи, да прогони насъбралите се солени капки от щипещата воня. Като отлепи клепачи, опита да примига и да нагоди зрението си към тъмнината. Искаше да види лицата на похитителите.

– Прекара ни през огньовете на ада, мистър Зло – отбеляза единият глас и писателят инстинктивно извърна глава по негова посока.

– Разбира се! Винаги си поставял него на първо място! – възмути се притежателят на другия глас. Груба ръка сграбчи брадичката на Арингтън и я завъртя в обратна посока.

– Време е за отмъщение.

Стъпките около него, подсказаха на Гари, че хората в стаята се движеха в кръг около стола, на който седеше завързан. Усети движението на въздуха по окъсаните крачоли на панталона си. Не планираше да отвърне на нападките. Каквото и да искаха тези луди, полицията щеше да го открие достатъчно скоро и да го освободи от набезите им.

– О, време е да вземем историята в наши ръце.

* * *

Вечерта след инцидента с мистър Арингтън, Джак и Чармър отделиха няколко часа да претърсят дома му. Успяха да се измъкнат малко преди мисис Арингтън да се завърне след продължителни разпити и дела с полицията и детектива, който пое случая с изчезването. Теориите им засега бяха две – бягство и отвличане.

Мисис Арингтън, разбира се, не приемаше изобщо вероятността съпругът ѝ да е избягал. Тя настояваше, че е бил отвлечен, и се зарадва много, когато на сутринта на вратата се появиха двамата странници, поели случая дори преди полицията.

Поканата за чай още важеше, когато пристигнаха, и двамата се настаниха на мекото кресло във всекидневната на семейството. Домашната помощница беше от последен модел автоматон и умееше да сервира чай особено изкусно.

– Полицията смята, че Гари е избягал – каза след известно мълчание мисис Арингтън. Чармър само кимна, защото те вече знаеха това, и тя се почувства поканена да продължи. – Аз не смятам така. Той обича работата си, не би си тръгнал. Няма търпение за премиерата днес. Ще има файтони и снимки за вестниците, а после и вечеря в „Роял“ и разбира се, толкова много хора, които ще искат да го видят. Той обича вниманието. Обича онези ужасни плакати, които го обвиняват в чудовищност и какво ли не.

– Чудовищност? – подпита Джак над ръба на чашата си. Двамата с Чармър бяха прочели ироничните статии и бележки на журналисти и читатели във вестника. Мистър Арингтън беше популярен с особено жестокото си отношение към героите и навика да причинява недоволство у читателите с резки обрати и кърваво развитие.

– Е, ами Гари обича да си създава главоболия. Убиваше горките си герои като мравки. Знаете ли, последната книга е ужасна. Чудесно написана, разбира се, но ужасна. Читателите никога няма да се примирят.

– Остави ги да искат още? – Джак се подсмихна и наклони тяло да остави чая си на масата. – Разбира те, че има вероятност съпругът Ви да е отвлечен за откуп.

– Не е това. Никой не е оставял бележка или обаждане. Нямам и нови телеграми.

– Може би изчакват, за да създадат паника.

Чармър изсумтя и поклати глава, изправяйки се.

– Има бележка, мисис Арингтън. Показахте ни я снощи.

– Да, но в бележката не става дума за откуп! – възкликна мисис и веднага побърза да се изправи, за да предаде бележката. Полицаите не взеха нито нея, нито монокъла.

– Значи не е отвличане за откуп – добави Джак, като констатира това сам за себе си. Огледа бележката отново и посочи обръщението на мисис Арингтън. – Защо Ви наричат „мисис Зло“?

Тя се засмя, отмятайки въпроса с небрежно махване на дланта си.

– Това е псевдоним. Нещо иронично, с което понякога ни наричат читателите на Гари. Мистър и мисис Зло. Знаете, с ужасните му сюжетни решения и всичко останало.

– Значи…

– Читателите.

Джак кимна на вметката на Чармър и върна бележката на мисис Арингтън. Чармър зяпаше улицата през завесите и мислеше нещо.

– Получавате ли поща от читателите на съпруга си?

Мисис кимна и Джак се усмихна окуражително. Той се изправи и я подкани да го последва. Гледаше Чармър с крайчеца на окото си и реши, че ще е най-добре да го разсее.

– Има ли начин да я прегледам? Може да има нещо от полза там.

– Да, да, разбира се. – Тя забърза в съседната стая, офисът на съпруга ѝ, и му предаде две палети с писма. – Тук са тези, които считаме за съмнителни и понякога предаваме на полицията, макар те рядко да правят нещо по въпроса.

Джак взе първо тази палета и отдели другата в краката си. Зае се да преглежда скорошните писма, но като се изключат заплахите, че читателите ще преследват Гари Арингтън в сънищата му и че той заслужава да бъде изгорен/изяден/притиснат от задницата на дракони, Джак не забеляза нищо кой знае колко опасно.

– Има ли нещо? – Чармър се появи зад гърба му по някое време и стресна мисис Арингтън.

– Най-страшното засега е пожелание да бъде изяден от разярени самодиви.

– Не, не. Ето тук – вижте. – Мисис подаде едно писмо към Чармър и посочи последния ред, който гласеше пожелание за агония в ада.

– Не мисля, че е нещо сериозно – отбеляза времевоя като взе писмото в ръце и го препрочете. – Младежът изразява по-скоро личната си мъка, отколкото желанието да нанесе вреда над съпруга Ви. Видимо всички тези хора имат нужда от помощ, но и със сигурност не биха наранили мистър Арингтън. Той им е нужен, за да пише още книги.

– Защо да имат нужда от помощ? – обади се Джак и погледна от писмата в ръцете си към невъзмутимото изражение на Чармър. – Отдадени са на нещо, което обичат.

– Вманиачени са по измислица.

– Фантазия, не измислица.

Двамата си размениха студени погледи и Джак извърна глава с недоволство. Чармър от всички трябваше да разбира най-добре.

– Тези писма няма да са ни от никаква полза – заключи накрая той. – Искам да видя някоя от книгите на съпруга Ви.

Мисис Арингтън се смути.

– Книгите му? С какво ще Ви помогнат те?

– Книгите, мисис Арингтън, не още въпроси – сряза я хладно Джак. А дамата повдигна недоволно вежди и се завъртя към писалището на съпруга си, да извади копия от книгите му.

Чармър ги прегледа набързо. Не си прави труда да зачете дори страница от тях, а Джак не отмести очи от писмата. Продължаваше да ги прелиства, с помощта на мисис Арингтън, и търсеше някаква следа.

– Аха! Ето на – Чармър посочи нещо в книгата и Джак побърза да види над рамото му. – Липсва нещо ето тук.

Джак закима бързо и се ухили широко.

– Ето защо сме ние – възкликна доволно. – Липсват му героите!

Мисис Арингтън притича до тях и грабна книгата с ахване. Възклицанието ѝ как така може да липсват героите остана загубено някъде в доволното ръмжене на Чармър, който вече съставяше план и търсеше решение. Джак се приближи до мисис и опита да обясни.

– Вижте тук – посочи той страницата, където липсваха имената на героите. – Героите на съпруга Ви са изчезнали от страниците.

– Какво значи това? – ужасено попита мисис Арингтън, прелиствайки бурно страниците. – Премиерата е днес! Как така героите му са изчезнали?

– Означава, че вече не са в книгата – обясни Джак. – Може би са навън или са в друга книга.

– Определено са навън, а не в друга книга – допълни Чармър от дъното на стаята.

Джак се извърна на мястото си, да го погледне надвесен над прозореца, със завесата отместена небрежно над главата му и челото му залепено за прозореца.

– Откъде си толкова сигурен?

– Влачат го долу по улицата.

* * *

Писъкът на мисис Арингтън проехтя, уловен от акустиката на стълбището и антрето. Вратата на кабинета се люшна и три чифта тежки стъпки последваха ехтящия вик. Входната врата се затръшна, тъкмо когато Чармър прескочи и последното стъпало и се появи в цялото си задъхано, подпряно на колене величие на площадката. Между натрапниците и него седеше последния ред стъпала, а мисис Арингтън вече препускаше надолу преди още Джак да достигне времевоя и да му нареди недоволно да си поеме дъх преди да се втурне нататък.

Героите държаха мистър Арингтън в средата на антрето под тежкия полилей и обикаляха недоволно първия етаж. Свъсени вежди и плътно стиснати усти говореха за недоволството им и тряскането на вратите предположи, че търсят нещо, ала мълчанието им не направи ясно на някой друг от присъстващите каква точно беше целта им.

– Чудовища! – изкрещя мисис Арингтън при вида на опърпания, поокървавен мъж. Тя обаче се спря на последното стъпало и не прекрачи нито крачка по-близо. – Пуснете съпруга ми веднага!

Един от героите, който седеше най-близо и наблюдаваше случващото се с преценяващ поглед, се подсмихна и поклати глава.

– Не и преди да получим книгата и пишещата му машина – отвърна спокойно той.

Мисис Арингтън ахна възмутено.

– За какво ще ви е пишещата му машина? Горе в офиса е, взимайте и се махайте от дома ми. Веднага!

– Не!

Чармър изведнъж се пробуди от умората си и скочи следващите няколко стъпала надолу.

– Не им давайте машината!

Той отиде до мисис Арингтън и я избута назад. Тя не се съпротивлява излишно, пристъпи малко нагоре и се озова до Джак, който постави успокояваща ръка на рамото ѝ и прошепна тихо, че всичко ще бъде наред.

– Той си разбира от работата – обясни ѝ тихо ключаря, а ръката му стисна рамото на дамата малко по-здраво.

– Кажете им, господине, кажете им, че не преговаряме с престъпници! – измрънка мисис и тропна с крак. – Това е нечувано!

– Всъщност, мисис Арингтън, не преговаряме с герои – натърти Чармър с малка самодоволна усмивка. – Престъпниците са съвсем друго нещо.

Той пристъпи напред и се озова на едно ниво с избягалите от страниците на мистър Арингтън герои. Или поне с единия, който още се мотаеше в антрето. Другите обикаляха енергично от стая в стая, ругаеха звучно и тръшкаха врати подире си.

– Няма нужда да се държите като деца – обяви им високо времевоят. – Машината не е тук и няма да стигнете до нея. Мястото ви изобщо не е тук, нито на тази страница, нито в тази книга. Трябва да се върнете там, откъдето сте дошли, и да приемете съдбата си като истински литературни герои. Държите се като бебета.

Мъжът до автора изсъска ядосано.

– Той не се отнася с нас както подобава. Пише ни както му скимне – никаква мисъл какво е да си герой, толкова сив и зъл, че сам да не търпиш кожата си. Еднопластови, скучни, безсърдечни, може и да сме престъпници, ала този тук не е истински писател. Измъчва ни сякаш страданието ни ще му продаде повече книги!

– Всъщност да, страданието ви продава – отбеляза Чармър с цъкане на език. – А пък за некадърните му умения няма какво да говорим, ако бяхте толкова скучни, колкото сами смятате, нямаше да си направите труда да си подадете главите от книгата.

– Трябва да си получи заслуженото! – изрева един недоволен глас зад гърба на Чармър и той се обърна, да огледа сърдитото същество насреща си. Беше посивял мъж с оцъклени очи и окървавени ръце.

– Дано не си пипал в дома ми с мръсните си ръце, мистър – обади се укорително мисис Арингтън. Чармър завъртя очи и поклати глава.

– Авторите знаят какво вършат – контрира казаното от героя и поклати глава. – Доказано, някои много по-добре от други, но това не оправдава излизането ви от страниците. Ако сте се измъкнали от книгата си, знаете със сигурност, че това е строго забранено и наказуемо.

– Ти ли ще ни накажеш? – подигравателно запита онзи, който още пазеше мистър Арингтън. Беше много по-широк и набит от Чармър, и за огромно съжаление на времево, също и от Джак, който не изглеждаше в добра позиция да направи каквото и да било точно сега.

– Библиотеката – подчерта Чармър и облиза устни. – Аз само ще ви дам начален тласък.

Героите изръмжаха недоволно и сякаш нечули думите му, продължиха с търсенето на машината. Един дори опита да качи стълбището, ала въпросителният поглед на Джак послужи достатъчен, за да го спре за момента.

– Направете нещо – нареди недоволно мисис Арингтън. – Нали затова сте тук. Що за хора са това?

– От човек до човек разлика колкото от Земята до Плутон, мисис Арингтън – отбеляза Чармър и се обърна към единствения останал в антрето герой, с който можеше да преговаря.

– Какво?

– Чармър!

Времевоят се обърна и погледна двамата си съюзници на стълбището, после погледна писателя и неговия герой. Всички те му изпращаха същия неразбиращ поглед.

– О, да, забравих – отметна с ръка времевоят. – Друга галактика.

– Именно – подчерта Джак. – А сега действай, проточи се твърде дълго тук.

Чармър изсумтя и тъкмо щеше да зададе поредно предупреждение, което му се струваше твърде безсмислено, когато зад гърба му проехтяха два изстреля. Предупредителни, както разбра щом се обърна и видя пистолета в ръката на мисис Арингтън.

Полилеят тупна в краката на мистър Арингтън и строшеното стъкло избухна в кънтящите звуци на десетки начупени крушки. От вратите по целия етаж се появиха избягалите герои, оцъклените им очи в паникьосано търсене на източника на изстрелите.

– Вие сте най-ужасните помощници, които някой може да има – отбеляза мисис Арингтън със сух тон. Полите ѝ паднаха обратно там, където беше повдигнала шифона, за да достигне до скрития кобур с пистолета си. – А сега се стройте в редица до вратата – тя махна с оръжието към героите и ги насъбра като стадо.

– Тя откъде извади оръжие? – възмутеното възклицание на Чармър остана някъде в пространството. Джак сякаш единствен го чу и нервно повдигна рамене. Следеше с очи движенията на мисис Арингтън и шарещите погледи на героите.

Те се поколебаха, но бавно пристъпиха като подпорните колони от двете страни на масивната дървена врата.

– Ако сюжетът го изисква, ще страдате – нареди им сурово и махна отново с оръжието. – Трябва да сте благодарни, че изобщо съществувате, какво да говорим, що се отнася до съдбата ви.

– Определено трябва да я наричаме мисис Зло! – обади се един от героите, ръцете му отбранително вдигнати на нивото на раменете.

Джак изсумтя смеха си и поклати глава, побутвайки Чармър напред.

– Мисля, че можеш да отвориш страницата вече – каза му твърдо и мисис Арингтън се обърна назад, да ги погледне.

– Те наистина са герои на съпруга ми?

Джак кимна потвърдително и тя въздъхна, видимо съвсем уморена от глупостите на двамата мъже, притекли се на помощ.

– Бях убедена, че сте луди.

– Ние сме – повдигна рамене ключарят и намигайки, отстъпи тъкмо навреме, за да отгърне Чармър страницата, блеснала с искрящо синьо сияние. – Това не пречи всичко, което казваме, да е истина.

Мистър и мисис Арингтън едновременно завъртяха очи с досада. Чармър подкани героите да пристъпят към него и те с недоволство се подчиниха. Пристъпиха по-близо и на ръба на страницата, точно когато първият се канеше да пристъпи, спря и попита:

– Не може ли поне да ни направи по-човечни?

– След случилото се, мисля, че мистър Арингтън ще обмисли тази възможност доста добре – съгласи се Чармър с многозначителен поглед по посока на автора. Той беше превил гръб, опрян на рамото на съпругата си, и дишаше уморено.

– Да… – смъмри той. – Да, да.

Чармър се подсмихна и кимна към отворената страница. Синият прах се сипеше от отгърнатия ръб и букви прелитаха от време на време навътре-навън през пространството.

* * *

Премиерата на книгата беше отложена с няколко дни. Вестниците бяха пълни със статии за мистър Арингтън. За негово огромно съжаление, нито една не се фокусираше върху книгата, освен онези дописки, които го обвиняваха, че е инсценирал изчезването си за реклама.

Вината падна върху ужасни престъпници, търсещи откуп, който мисис Арингтън беше платила тайно от полицията и преди намесата на детективите и полицаите, съпругът ѝ вече си беше дошъл у дома и нямаше нужда от нататъшна намеса.

Полицията, разбира се, продължи работата си по случая, но без твърде голямо развитие. Библиотеката се беше намесила там, където Чармър не желаеше да си пъха носа, и двамата с Джак гледаха от отсрещния тротоар през витрината в книжарницата.

Мистър Арингтън умело драскаше автографи в книгите на почитателите си, а когато журналистите периодично се появяваха с диктофони и бележници и го питаха как планира да продължи кариерата си, той неохотно отговаряше, че планира да поработи повече от героите си занапред.

Определено имаше нужда от редакция.

Leave a Reply