Като видрите

i.

Бягаха по пътя между слънчогледовите ниви. Златни очи гледаха небето под жаркото августовско слънце. Зелени стебла се поклащаха от същия вятър, който охлаждаше лицата им и вдигаше косата ѝ от очите. Провинциалният път минаваше километри от последната къща на Върша през слънчогледовите ниви, покрай гората като от там хващаше моста над Дявол река – наричат я „дявол” по стара легенда, разказала, че, който е влязъл в реката, после не е било да се връща. Пътя след реката е дълъг, но е градски и те няма да стигнах до там.

Камионът кара с 40 км/ч. Пътуването му е неравно покачване и слизане от бабуните по пътя. От отворените прозорци на кабината John Lennon припява „Come Together” и шофьорът, ръмжейки, припява на радиото.

Те бягат по пътя. Ботушите ѝ са в кал от пътя, колената също. В косата си носи затъкната диадема с бели, почти розови, рози. Роклята ѝ се вее около краката, докато тича с ръката си в неговата. Между пръстите на другата ѝ длан един откъснат слънчоглед се носи по вятъра. Защото тя обича да бяга и бяга с ръцете си във въздуха; и е свободна, напълно свободна.

Настигат камиона. Шофьорът не дава признаци, че ги вижда, и дори да ги вижда, не дава признаци, че се интересува.

Той я подхваща под мишците и я повдигна. Почти я хвърля и я мята в ремаркето на камиона. Следва я с ловък скок. И двамата падат по гръб в ремарке с малини. Усещат сока на смачканите плодове да се пропива в дрехите им и той мърмори, че ще са като магнити за пчели. Тя е прекалено заета да пълни устата си с плодове, за да отвърне.

 

ii.

Скачат от камиона при наближаването на реката. Слизането е тежко: той пада на задните си части, но пропуска да удари крак в един от заострените камъни; тя е далеч по-грациозна, приземява се на петите си, с две пълни шепи малини при това.

Не му дава да опита от малините; имал е цял камион на разположение. После се смее и набутва две-три в устата му.

Слизат надолу по пътеката от гората към реката. Големи камъни се появят тук и там по песъчливия бряг. Шумът на реката се смесва с въодушевения разговор на група видри зад един от камъните. Пекат се на слънце и съсредоточено чистят козината си.

– Виж, това са бебета – казва тя и се промъква по-близо до камъка. Изтяга се отгоре му, да вижда по-добре как видрите се пекат.

– Също и са крайно общителни – отбелязва той на свой ред. Заобиколи камъка и въпреки че животните не се втурнаха да го изучават, той се доближи достатъчно и седна на брега на метър от доволно изтегната на песъчливия бряг шоколадово кафява видра. Светлото коремче блестеше влажно на слънцето, а дългата ѝ опашка стигаше почти до водата. – Измий се преди да полепнеш цялата. Баща ти ще ни убие, ако ни види.

– О. – Тя заобиколи камъка и дойде близо до него. Седеше изправена, защото не искаше да е прекалено близо, когато отвореше темата за баща си. – Помниш го значи?

– Да. Случиха се някои неща. – Той преглътна шумно. Свали сакото от рамене си и шапката от главата си и ѝ ги подаде, когато предложи да ги измие във водата вместо него. – Двамата с него решихме, че ще е добре да дойда и да ти кажа.

– Да ми кажеш какво?

Тя свали ботушите си и отиде до водата. Една вълна я плисна и обля до раменете и двойка плаващи ръка в ръка видри я подминаха лениво.

– Знаеш, че нещата в главата ми са малко по-…

– Ако новината е, че са те диагностицирали „луд”, не е новина изобщо. – Метна мократа му шапка. Той я улови и някак прибързано я остави до краката си на брега.

– Започнах да забравям.

Тя вдигна очи и примига насреща му.

– Ти никога нищо не забравяш. Освен татко, но той е… отново ли те наказват от Библиотеката?

– Не. Лекарите казаха, че е болестно състояние. Не са се сблъсквали с това досега. Обиколих много светове. Перспективите не са добри.

Една видра се доближи, грабна шапката в ръцете си и я огледа любопитно. Занесе я на двете си малки, които я наобиколиха.

– Знаеш какво може да значи това, нали? – Гласът ѝ беше така тих, едва доловим над възторжените викове на малките животни.

– Имам няколко лоши идеи. Баща ти има няколко ужасни идеи.

– Не е честно. Ти. Никога. Нищо. Не забравяш.

 

iii.

В целия свят се знае само за двадесет души, заболели/надарени с хипертимезия.

Прецизна автобиографична памет.

Той помни всеки момент от своето минало. Той помни колко показваше часовникът над главата на писаря в първия ден в Библиотеката. Помни и размера на обувките на момчето от втория етаж на третото легло в момчешката спалня. Не, че някога си е разменял дума с него. Видял е случайно един ден подметката му по стълбите.

Умът е умело подреден шкаф. Или архив. Всеки момент е запечатан с мастило, подробно е описан. По-важни от моменти, са образите в тях. Той не е като другите. Всичките създадени от същите 30 букви, оцапани с мастило и залепени на страниците.

Той помни. Знае повече отколкото е позволено някой да знае. И сега, за пръв път в целия си живот; той забравя. Изведнъж не помни на кой рафт е седяла любимата му книга от детството. От ума му е изветрял споменът за ваканциите с малкото момиче, което сега седи и плаче на рамото му – вече жена.

 

iv.

– И какво сега?

– Свикнал съм да си записвам всичко за баща ти. Не е като да имам друго семейство, което да забравя. А да забравя Библиотеката, би било прекрасно.

– А мен?

Той се усмихва и целува челото ѝ.

– Ти си като моя дъщеря – прошепва до ухото ѝ като я прегръща. Усеща лепнещия сок на малините в косата ѝ. Усмихва се издайнически. – Радвам се, че баща ти не е тук. Щях да платя с главата си за малините в косата ти.

Тя се смее, но тъжно.

– Не искам да ме забравяш. Моля те.

– Няма да те забравя.

– Обещаваш ли? – Постави тъмен кичур зад ухото му и го погледна изпитателно. – Знам, че никога не си искал да забравяш и него, но нямаше избор, когато го изтриха от главата ти.

Той сви устни в нацупване и пое дъх преди да отпусне мускулите на лицето си.

– Той е най-добрият ми приятел. Ти си ми като дъщеря.

– Аз те чувствам като приятел. – Пръстите им се преплетоха, слети в здрав юмрук. – И баща, но и приятел. Когато бях в гимназията, тотално си падах по теб.

Той се засмя звучно и стресна видрата майка, която го изгледа предупредително над шапката му.

– Сериозно?

– Я стига! Идваше да ме взимаш за училище с мотор. – Удари рамото му с малкия си юмрук и опря брадичка на него, вдигнала невинно очи към неговите. – Беше в периода с коженото ти яке. Всичките ми приятелки те обожаваха, а приятелите ми искаха да са точно като теб. С рижите къдрици, особено онази, която падаше в очите ти и винаги се опитваше да издухаш от лицето си. – Тя се разсмя на свой ред. Замисли се за момент, смръщила чело. – Сериозно, като се сетя сега колко глупаво изглеждаше. Можеше да тичаш из целия град, за да наместиш някой на мястото му в историята, но не можеше да си повдигнеш ръката, за да отметнеш една проклета къдрица.

Смръщването се премести на неговото лице. Тя му се усмихна широко, доволна беше от себе си.

– Не помня – рече равно той.

– Наистина? Нищо?

Поклати глава и обгърна нейната с дланта си, когато тя се намести и скри лице в шията му.

– Смятаха те за най-готиния баща/брат/братовчед/чичо на света. Определено им даваше да се потрудят в осмислянето какво по-точно ни свързва.

– Не е мой проблем, че са идиоти.

– Или че и ти никога не си знаел какво място ти дава татко?

Спогледаха се щом тя повдигна глава за момент.

– Знам, че не искаш да говориш за това сега. Че си ужасен от липсващите спомени, но, хей, виж всички останали, и ние не помним купища неща. Това не е такава болка за умиране. Надали искаш да помниш всичко, през което си преминал.

– Предпочитам да помня лошото, пред това да загубя и доброто.

Тя сви устни.

– Ще ми кажеш, ако вземеш някое радикално решение, нали?

– Като например? – Погледна я изпод вежди. Дългите му мигли се тръснаха и разкриха очите му в светлината на слънцето. Едно зелено и синьо я гледаха респективно от двете половини на лицето му и тя се усмихна широко.

– Като например, да се върнеш в Библиотеката.

Той извърна очи от сключените им погледи.

– Ако премълчиш, кълна се, ще душиш маргаритки откъм корените.

 

v.

Библиотеката не е лошо място. Освен ако не си като него. Тогава Библиотеката е ужасно място.

За повредени времевои си имаше специален архив. Там те биваха разглобявани буква по буква, пакетирани в малки стъклени шишенца мастило и етикирани с името и поредния си номер.

Той никога не си беше представял, че ще завърши така. И беше прав, защото за времевои като него, имаше неофициална система.

Неговото мастило щеше случайно да бъде разлято, листа намачкан и изхвърлен. За времевои като него, Библиотеката беше наистина ужасно място.

 

vi.

Тя седеше до него и гледаше видрите. Подпираше лакът на подвитите си колене и глава на малкия си юмрук. Гледаше, но не виждаше.

Мислеше си, че няма да иска да говори с него поне за известно време. Тогава я чу да говори.

– Знаеш ли какво правят видрите, докато спят, за да не се загубят по течението?

– Какво?

– Държат се за ръце.

Подаде му ръка. Остави отворената си длан да виси между тях. Той я посрещна на средата на разстоянието. Неуверено и тревожно, но ѝ позволи да задържи ръката му в своята.

– Дръж се в мен, чу ли? – Целуна челото му съвсем леко. – Каквото и да става тук, – Тя опря главата му с върха на показалеца си. – дръж се в мен. Моля те.

Той кимна. Зарови се в прегръдката ѝ и малини полепнаха от косата ѝ по лицето му. Смехът му напусна гърдите му преди да може да спре.

Leave a Reply