Демиургите

Демиургите вървят по земята сред нас. Тая вълшебна нощ на огнени ритуали, магически пришествия, неканени, ала трепетно очаквани гости и неузнаваеми предрешения е тяхната нощ. Нея избират да докоснат краката си до малкото си творение насред Млечния път, обитавано от ония особени паразити хората, които тъй наивно винаги смятат, че са единствени владетели не само на своята малка невинна планета, ала и на цялата величествена Вселена. В магическата древна нощ, чиято история на кратко скоро ще ви разказа, поради защото често-често някой не до там знаещ, но чак до там самонадеян неук ум ще заклейми нейното същество като „мръсно и неистинско”, демиургът слезе от облаците и тръгна по пясъка към сърцето на един град. Няма значение на кой континент или в коя държава е тоя град, защото има много като него и като героите, които ей сега ще притичат по улицата с маски на призраци и чаршафи с дупки на очите вместо дрехи.

Да започнем от детската стая на едно малко 7-годишно момче, облякло се като римлянин за празника. Можете да го наречете, както пожелаете: той скоро ще излезе от къщи и ще отиде до къщата на съседката отсреща. Тя ще му даде бонбони, ще погали главичката му и ще го отпрати към следващата къща. Там ще му отвори съседът, голям любител на голфа, той няма бонбони, но раздава шоколадови десерти, от които хлапакът ще грабне няколко и смеейки се и бягайки, ще продължи към следващия. И така нататък, и така нататък. Нали знаете, всяка история трябва да започне с онази блажена картина на спокойствие, за да успокои и нас, че въпреки ужасът, който очакваше 7-годишния римлянин на вратата на последната къща от улицата, има спокойствие и тишина и дори някаква малка надежда, че поглъщачът на души на №789 няма да изяде душата на момчето като вкусен бонбон навръх Сауин.

Поглъщачът, който нелюбезно споменах и за малко да загърбя, е всъщност един древен келт. Той отдавна живее на тази улица и се крие много добре, защото сега така е модерно по книгите: така и така няма значение какво чудовище си, даже рогите ти да стърчат над шапката на плажа, то кой ли би забелязал тук долу, на Земята. И така тоя древен келт си живееше тихо и кротко в къщата си на номер 789. Пушеше пури всяка сутрин с кафето и всяка вечер на чаша вино на верандата. Четеше сутрешния вестник, гледаше местните новини, не пропускаше редовно и да почисти аквариума на костенурката си. Ала понеже беше поглъщач на души, колкото и нормален да ви звучи този наш герой, той за своя жалост няма мускулатура или лице като на фотомоделите на страница 68 до прогнозата за времето, той беше зъл и като такъв винаги ще да го приемате. Поне от тук насетне.

Тъй като Сауин е древен келтски празник (не американски, както много от нас грешат), а нашият герой е древен келт, който и представа нямам защо е оцелял и до днес, той редовно спазва обичаите и като всяка друга година изнася храна за мъртвите и показва истинското си лице на хората, понеже не му се купуват страшни костюми, а в своето дълго, тънко тяло и бледо лице с множество отворени, гниещи рани, той с нищо не би могъл на отстъпи на чудовищата в магазина „Страховищно” на десет пресечки от центъра на града.

По традиция огнищата на Сауин се изгасяха. На нашият поглъщач му беше доста студено тая нощ, но не искаше да рискува някой дух от миналото да прескочи границата и да му се нахвърли, за да го връща там, където по тия времена вече отдавна му беше мястото. Седна на люлеещия се дървен стол с „Теогония” в ръце и със задоволство разлисти страниците. Някакво спокойствие се загнезди в гниещата му душа от старите изсъхнали страници, ронещи се между пръстите му.

Обаче това са някакви ненужни приказки за общата история като цяло. Дано помните 7-годишният римлянин. Защото точно той позвъни на вратата и извади поглъщачът от заниманието му. Чудовищно ще е той да погълне душата на малкия римлянин. Да. Обаче лоши работи се случват и на всичкото отгоре, лоши работи се случват точно на връх Сауин, когато тоя малък римлянин е решил да позвъни на вратата на къща, която мама му е казала изрично да не доближава и която татко от дълго време гледа със свъсени вежди и пуфти сурово. Добре, че по точно това време онзи демиург, с който съвсем открих това словоизлияние, се появи над рамото на малкия смелчага и плесна през ръцете поглъщачът – аха на още сантиметър и да грабне малката питателна душица от гърдите на човечето.

– Времето извращава човекоподобните – отбеляза сухо демиургът. Отпрати детето надалеч с махването на силната си ръка и се намъкна през вратата на недоволно триещия гърди поглъщач. Вие не знаете, обаче аз ще ви кажа, пък дори да рискувам някой поглъчащ после да ме погне по петите, задето съм издала голямата им тайна. Когато отворят душата си, за да изпият чужда, тия странни създания изпитват голяма болка, ако отворената празнина не бъде запълнена и стоплена от живота на чужда сила. И така, седяха един поглъщач с окъсан сив пуловер и стари панталони, и един демиуръг – дано знаете какво е това, понеже иначе здраво сте загазили – със своето бомбе и дълго палто, криещо необикновеното му тяло и сребърната му кожа, и се гледаха с някаква смесица на недоволство и презрение, която несъмнено отведе до последвалото от страна на поглъщача:

– Usquebaugh[1]?

– Вода на живота – демиургът се засмя лаконично и със свалянето на шапката си, се съгласи. Няма да ви описвам как изглежда той, понеже е някаква голяма тайна. Само да знаете, че не прилича много на нас, хората. И за да не рискувам някой да тъне в мъглявината от незнанието, демиургът е митологичният майстор на вселената. Архитект, който я е изплел от конците под пръстите си и я е оставил да съществува както тя знае и както тя умее без да се меси в нейните дела. Поне така твърдят някои. Демиургите се изкушават от време на време да бръкнат в кацата с меда и да наместят нещата както им е по-удобно. Защото нека безгласно да се съгласим, че е скучновато да си отвъд творението си, гледайки го как лети във времето и забравя съществуването ти.

– За какво си дошъл тази година?

– Последните 365 земни дни аз се колебах и дълго мислих каква да е моята причина да сляза до земните усои на тоя ден. Идвайки да посъбера страх преди 365 дни, аз се наситих с такова разочарование с каквото не се бях срещал преди. Тая година страхът не е моята радост.

– А донесе ли ги?

Демиургът извади прозрачен буркан от джоба на палтото си и го остави на малката масичка за кафе в тъмния хол. Поглъщачът отвори капачката с дългите си остри нокти. С апетитът на малко дете навря ръка в буркана, сграбчи една от душите вътре и я налапа лакомо.

– Този ден съм дошъл в търсене на отговори. Питах се дълго време и реших да дойда, за да разбера тук. Какво е лудостта? Не сте ли всички вие луди, за да се маскирате като другите, за да бъдете пак с тях? Питах се, търсих и странствах по много земи и през много народи, планети тъй далечни, за които вие не знаете още, че съществуват. И никой никъде не дава отговор на моя въпрос. Какво е лудостта?

– Не искаш ли ментолка? – Демиургът протегна ръка и взе бонбон от пакета на поглащача, който смучеше по една шепа между поглъщането на всяка душа. Ще обясня, понеже той е груб и няма да се досети да каже, че всяка душа има своя аура и тази аура и оставя някакъв особен вкус в устата му, понеже той е, досещате се, различен по много начини от нас. И не твърдя, че душата им вкус, страня от идеята да ги опитам, ала за него със сигурност има и затова той го промива от устата си с ментолки.

– И какво? Нямаш отговор и ти ли?

– Защо да имам? – Поглъщачът се засмя силно. – Че то какво ми е нужно повече на мен от тая лудост? Я ни виж! Седим си тук, пием вода на живота, хапваме девически души и смучем ментолки. Да не смяташ, че лудостта отива някъде по-далеч?

– Знам ли… – Силният дъх на демиургът така разбуни духовете в стаята, че вратата се отвори и отвън се появи някаква много ярка бяла светлина. Поглъщачът скочи, изпищя и се хвърли през глава зад стола си.

От белия коридор влязоха двама санитари с престилки и ръкавици. Единият буташе малка маса на колелца с чашки с шарени хапченца и поднос със спринцовки отгоре. Двамата мъже с ококорени очи проследиха как непознатите нахлуват в скривалището им от всички призраци и безстрашно приближават.

– Назад или ще погълна душите ви! – крещи поглащачът, докато двамата санитари го повдигат от земята и го пренасят на леглото. Завързват го с кожени каиши, за да могат да му бият упойка. Демиургът седи отстрани и ги гледа с тежкия си древен поглед. Той е безстрашен – та той е създател на тая вселена!

Ментолките са се разпилели по студения под на психиатричното отделение. Зелените бонбони изпъкват на лунната светлина върху белите плочки. Демиургът вижда в тях малки зелени чудовища, появяващи се от мраморното небе. Дошли с острите си зъби и нападащи божественото му същество като хищни животни.

– И ти ли искаш успокоително? – пита единият санитар. В едната си ръка държи обичайната доза хапчета в малка пластмасова чашка.

– Не – тихо мърмори демиургът и тайничко се усмихва. Изпива хапчетата си и ляга да спи. Знае, че утре ще се събуди и пак ще бъде създател на вселената. Какво ще бъдат двамата санитари? Пак двама санитари в клиника за психично болни.

С тихият му кикот, изпълващ стаята, санитарите излизат и безшумно затварят вратата на болнична стая №789.


[1] Уиски, в превод – „вода на живота”

Leave a Reply